Минало и памет

Въпросът за миналото и паметта в литературата – самият език и литературата са паметта на всяка култура

Някои произведения от българската литература, свързани с темата:

• От Епохата на Възраждането – събуждането на славното минало Паисий Хилендарски, „История славянобългарска“

• Следосвобожденската литература – произведенията на Вазов и Захари Стоянов , „Записки по българските въстания“

• Литературата между войните: – произведенията на Гео Милев и Вапцаров, които проблематизират историята и въпросът за историчността – появата на историческите романи на Фани Попова-Мутафова и интересът към миналото

• Литературата след Втората световна война

• продължава интересът към историческите романи, ярък пример за това е Димитър Талев

• „Преди да се родя и след смъртта ми“ на Ивайло Петров - въпросът за индивидуалната памет

• Съвременна литература – „Физика на тъгата“, Георги Господинов

Прочетете откъс от „За поетическото изкуство“ на Аристотел.

Историкът и поетът се различават не по това, че говорят в мерена или немерена реч. Херодотовото съчинение би могло да се предаде в стихове, но не ще престане да бъде някаква история в стихове, каквато е и в проза. Разликата е в това, че първият говори за действително станали неща, а вторият – за неща, които биха могли да станат. Затова и поезията е по-философска и по-сериозна от историята. Поезията говори предимно за общото, а историята – за единичното. Общото се състои в това, че такъв и такъв човек трябва да говори или върши такива и такива неща по вероятност или необходимост, към което поезията се стреми дори когато дава имена на лицата.

Паисий

Иван Вазов, „Паисий“

Творческа история

• 1882 г., Пловдив

• 120 години след написването на „История славянобългарска“

Заглавието  – „Паисий“
  • насочване на читателското внимание към конкретна историческа личност, възхвалявана в произведението
  • изграждане на междутекстови връзки с другите творби от лирическия цикъл (вж. Междутекстовите връзки)

Жанр – ода
  • Особености:


– епически елемент на пространен житейски разказ за книжовника (наличие на сюжетност)

  • полемически, публицистичен елемент на сатирична острота и разобличаване

Композиция

  • паратекстуални елементи

– епиграф (мото) – откъс от второто предисловие на Паисиевата „История славянобългарска“, емоционално обръщение на монаха към отродилите се българи

* придаване на истинност, достоверност, автентичност на обезсмъртената в одата възрожденска личност

* подсилване на емоционалния заряд при възприемането на личността на светогореца

* изграждане на паралел между миналото и настоящето

* отправяне на непосредствено послание към Вазовите съвременници и посочването на тревожен проблем за непознаването на историята, актуален и през съвременността

 

  • триделна композиция – творбата се разглежда спрямо композиционните елементи на встъпление, развитие на действието и заключение
  • Първа композиционна част – „встъпление“ от три фрагмента

– първи фрагмент – въвеждане в сюжетната обстановка и представяне на лирическия герой

– втори фрагмент – поредица от градирани лирически въпроси

– трети фрагмент – нравствено възвисяване на лирическия герой

  • Втора композиционна част – патетичен монолог на лирическия герой с призивно звучене и множество повелителни глаголни форми
  • Трета композиционна част – епилог с препратка към първата част (композиционна рамка) и поанта

*  присъствие на поанта и вътрешна поанта
… и фърляше тайно през мрака тогаз най-първата искра в народната свяст…

 

От днеска нататък българският род история има и става народ!

 

Образът на Паисий

  • Портретна характеристика

Образът на монаха е подчертан от множество епитети – тъмен, непознат, бледен, наведен, умислен, окачествяващи го като самовглъбен в работата си, целеустремен човек. Макар на пръв поглед да изглежда напълно обикновен божи служител, проявата на умисленост и концентрацията му върху писмения му труд го разграничават от пространството на останалите бездействащи монаси.

 

  • Действена характеристика

Отдадеността на Паисий към работата му се изразява в противоречивите му на християнския канон действия. От една страна, себеосъзнатата личност неотлъчно следва своите съкровени копнежи и безспирно и неуморимо работи върху своя дълъг труд, без да се съобразява с обграждащите го житейски условия. От друга страна, дейността му влиза в противоречие с установените поведенчески норми на монах, неизпълняващ поетите от него към Бога и църковната институция задължения и неспазващ стриктно сакрализирания дневен ред. Такава невиждана до този момент душевна несломимост е подсилена от определенията философ и луд, доказващи неговата невъобразима и неочаквана за времето си възвисеност над останалите.

 

  • Речева характеристика

Вградените в Паисиевия монолог идеи са неприкрито заимствани от съчиненото от него историографско житие. В изпълнените с много въодушевление реплики присъстват темите за отминалото величие на българската държава и нейните владетели, изпитвания срам от културните особености на българската общност и потисничеството и асимилацията на пошлия, чужд гръцки народ.

Конфликти (опозиционни двойки):
  • мрак ↔ светлина
  • незнание ↔ познание
  • сън ↔ пробуждане
  • застой ↔ действие
  • забрава ↔ памет
  • срам ↔ гордост
  • минало ↔ бъдеще

Изразни средства и художествен стил

– Език изпълнен с патос

– епиграф

– реторични въпроси

– епитети

– инверсии

– анафори

и затуй не можат нази търпят -

и че сме имали царства и столици,

и от нашта рода светци и патрици;

– сравнения – „и кат някой древен библейски пророк“

– метафори – „лампа жумеща“ „ревът беломорски“

Междутекстови връзки
  • Другите произведения от „Епопея на забравените“

 

  • Препратки към други теми и раздели:

Родното и чуждото.

Родното в творчеството на Вазов винаги е сакрализирано, такъв е случаят и при „Паисий“. Тук въпросът за родното е поставен в славното минало и нуждата от припомняне.

 

Никола Вапцаров, „История“

Йордан Радичков, „Ноев ковчег“