Българското изкуство
през първата половина
на ХХ век
„Необичайно красива и разнообразна за художественото пресъздаване е земята ни. Душата на народа ни, също така, в която откриваме човечност, добро, целомъдрие – онова, което е спасило от гибел племето ни. На тази основа по-нататък ще се създава нашето голямо изкуство, за да се влее в съкровищницата на цялото човечество.“
Владимир Димитров-Майстора
В периодизацията на българското изобразително изкуство годините от Освобождението на България от османско владичество (1878 г.) до 1945 г. се отбелязват като ново изкуство.
ИЗКУСТВОТО ОТ КРАЯ НА XIX ВЕК – 1878 – 1900 г.
Освобождението на българската държава поставя нов етап в развитието на изобразителното изкуство. През този период се създават първите артистични сдружения, открива се Държавното рисувално училище, започва провеждането на художествени изложби и се публикуват специализирани издания за изкуство. В страната пристигат творци от чужбина, а родните художници са получили своето образование в големите европейски центрове. Характерно за изобразителното изкуство от тези години е развитието на т.нар. битов жанр в живописта, изобразяващ сцени и образи от селото, селския труд, както и сюжети от характерните за времето пазари.
Сред изявените художници от този следосвобожденски период са чехът Иван Мърквичка, Антон Митов, Иван Ангелов, скулпторът Жеко Спиридонов и др.
ИЗКУСТВОТО ОТ НАЧАЛОТО НА XX ВЕК – 1900 – 1912 г.
В началото на ХХ век родното ни изобразително изкуство претърпява бурно преобразяване в жанрово, стилово и тематично отношение. Това обновяване на художествения живот в страната ни се дължи на бързите темпове на развитие, с които изобразителното изкуство в България се опитва да се доближи до западноевропейските художествени тенденции. В живописта се разработват непознати до този момент жанрове като голото тяло, еднофигурната композиция и натюрморта, поставят се основите на маринизма (изобразяване на морски пейзажи). Водещи жанрове за периода са пейзажът и портретът. Новото поколение автори се опитват да преодолеят академизма по отношение на сюжета, композицията, темата и изразните средства. Направления като импресионизъм, символизъм, сецесион стават вдъхновение за художниците на новото време.
Сред най-изявените художници от този период са Никола Петров, Борис Георгиев, Елена Карамихайлова и др.
ИЗКУСТВОТО ПРЕЗ ВОЙНИТЕ ЗА НАЦИОНАЛНО ОБЕДИНЕНИЕ – 1912 – 1918 г.
Важен период от развитието на българското изобразително изкуство от началото на ХХ век са годините между 1912 и 1918, или т.нар. военен период. В исторически план това са години, в които Българската държава преживява три последователни войни: Балканската (1912 – 1913), Междусъюзническата (1913 г.) и Първата световна (1914 – 1918). Военните събития оставят следа и в изобразителното ни изкуство, което доказва тясната взаимовръзка на изкуството с обществените и политическите процеси, протичащи в границите на една страна.
Голяма част от българските художници съвременници на това време биват изпратени на бойното поле, за да отразяват военните събития. Характерни за този период са баталната (изобразяване на военни действия) и историческата тематика (изобразяване на важни събития от историята и портрети на исторически личности).
Освен живописни и графични творби скулптурни произведения, посветени на войната, също не липсват. Пример за това са творбите на Иван Лазаров. Сред изявените автори от този период са художниците Симеон Велков, Димитър Гюдженов, Ярослав Вешин и др.
ИЗКУСТВОТО МЕЖДУ ДВЕТЕ СВЕТОВНИ ВОЙНИ – 1919 – 1944 г.
Началото на 20-те години българското изобразително изкуство се характеризира със стилово многообразие.
Сред разнообразието от стилови направления за 20-те години най-емблематична е идеята за „Родното“, която се превръща във водеща тенденция в цялостния художествен живот в България и най-силно е разпространявана от създаденото през 1919 г. дружество „Родно изкуство“.
Характерно за творбите от този период е присъствието на чисто български персонажи. Пейзажите изобразяват сюжети от природата и архитектурата на България. Темите на творбите са от фолклора (легенди, митове, народни песни).
Авторите от този период търсят вдъхновение от средновековната живопис (икони, стенописи и книжна миниатюра), от възрожденската щампа и дърворезба, както и от фолклорния примитив.
Известни представители на „Родно изкуство“ са художниците: Иван Милев, Владимир Димитров – Майстора, Васил Захариев и др.
Още за...
Разпространяваната идея от дружеството „Родно изкуство“ за създаване на изкуство със силно изразено национално звучене, залагащо на чисто българските символи, не е възникнала на територията на България. По препоръки, поместени на страниците на немския вестник „Форвест“, българските художници е трябвало да отразяват характерните особености на националната ни култура. Тази идея среща своите последователи.
През 1931 г. се създава Дружеството на новите художници. По-голямата част от авторите в него са представители на младото поколение художници. Те създават изкуство, доближаващо се до актуалните за това време тенденции в европейския художествен живот. Новите художници се противопоставят на съществуващия до този момент фолклорно-декоративен стил, характерен за творчеството на авторите от „Родно изкуство“. Новите художници въвеждат социалната тема (изобразяване на теми, свързани с обществено значими събития) в българското изобразително изкуство. Градът е предпочитан обект за изобразяване в пейзажите. В картините присъстват булеварди, многоетажни сгради и кафенета.
Новите художници отделят голямо внимание на формата и на изразните средства. Сред най-изявените автори от Дружеството на новите художници са Иван Фунев, Александър Жендов, Кирил Цонев и др.
Още за...
Основен вдъхновител за творчеството на Дружеството на новите художници е френският художник Пол Сезан. През 1939 г. художественото обединение организира събитие, на което освен изложба на репродукции от творби на Сезан се представя и юбилеен вестник, озаглавен „Пол Сезан. 100 години“, в който са включени статии, посветени на творчеството и личността на Сезан, написани от членове на Дружеството.