Допълнителна информация

Еър е най-голямото езеро на Австралия (през 2012 г. то е преименувано на Кати Танда Лек Еър, но на картите се отразява със старото си име). То е разположено в низинна територия в депресия, като в зависимост от водата в езерото нивото му се намира на –9, –15 m под морското равнище. То е безотточно и периодично почти напълно пресъхва. На дъното има голям слой сол, която по време на дъждовния сезон се разтваря в попадналата вода и при изпарението отново остава на дъното на езерото. Езерото е открито от Джон Едуард Еър, от когото по-късно получава името си. Той изследва и дава информация за редица райони на континента.
Дъждовете във водосборния му басейн са рядко явление и дори най-големият приток р. Диамантина не всяка година доставя води на езерото. Пълноводието е през лятото (от ноември до март) след валежи, които постъпват по сухите русла на реките, наречени тук крийк. За последните 160 г. езерото се е запълвало само 3 пъти и тогава водната му площ достига 9500 km². Водата му е с розов оттенък поради живеещите в него водорасли. В сухите периоди в него остава малко вода, която обикновено се разделя на около 200 по-малки езера. От изток пристигат понякога мусонни дъждове и тогава езерото започва да се пълни, но това е нередовно. Езерото се състои от две по-големи части – северно и южно, съединени с канала Гойдер. Годишните валежи в района на езерото са едва 150 – 200 mm. Максималната му дълбочина при пълноводие достига 15 m. Крайбрежието на езерото е равнинно и има невисоки пясъчни дюни, върху които расте сололюбива трева. На места растат евкалипти, австралийска акация и др. Птичият свят е представен от видове, които се появяват по време на пълноводие – например пеликани, патици, чайки, корморани, кокилобегачи и др. В края на сезона те отлитат и дъното на езерото се превръща в солена пустиня. Около езерото обитават още зайцеподобен торбест бозайник (бандикут), гущери, дълговълнест плъх и др.

Ехидната е бозайник, който е един от символите на австралийската природа. Гърбът ѝ е покрит с игли с дължина 5 – 6 cm, които са с жълт цвят и черен край. Дължината на тялото є е до 30 cm. Тежи 2 – 3 kg. Ехидните нямат зъби и устата им е малка. Хранят се предимно с термити и мравки, някои безгръбначни, които ловят с дългия си лепкав език. Лапичките им са малки с остри нокти, благодарение на което могат добре да копаят. Освен по време на брачния период ехидните живеят поотделно. Те плуват добре. Женските снасят едно яйце, което поставят в коремната си торба и след 7 – 10 дни се излюпва малкото, което е едва 1,2 cm. Храни се с мляко, стичащо се от млечните жлези на майката. След около 2 месеца те достигат 10 cm, а майките ги поставят в гнезда. Бодлите им започват да растат. Врагове на ехидната са кучето динго и лисиците. Ехидните могат да живеят до 50 г.

Тасманийският дявол е най-големият месояден торбест бозайник. Този животински вид е изчезващ и в наши дни все още може да се открие в диво състояние на о-в Тасмания. Съществува и малка популация в Австралия. Той е с черна козина и бяла яка около врата. Има здраво и масивно тяло, тежи до 6 – 8 kg. Той е с голяма глава и много силни челюсти с остри зъби. Очите му са тъмни, а заострените му уши са с розов цвят. Когато е под напрежение, ушите му почервеняват. Защитавайки територията си, те издават силни звуци подобно на лай и скимтене, ръмжат и пищят. Именно тези силни странни звуци дават и името му. Тасманийският дявол обитава крабрежните вечнозелени твърдолистни гори и евкалиптовите гори на о-в Тасмания и Австралия. Води нощен начин на живот, а тъмната му козина го скрива най-добре именно през нощта. Прави си бърлога, обикновено в дънерите на дървета или в естествени пещери, като я покрива с листа и треви, в която спи през деня. Живеят сами и като цяло са плахи животни. Малките им се раждат дребни и неразвити и майката ги доотглежда в торбата, разположена на корема. Животното е месоядно, като често се храни с мърша от умрели животни. Не е агресиван, но когато защитава плячката си, е зъл и нападателен. С помощта на здравите си челюсти чупи костите на плячката и поглъща цели труповете с месото. Храни се със змии, птици, гризачи, гущери и други по-малки животни. След пристигането на първите колонизатори популациите на тасманийския дявал намаляват, тъй като не могат да издържат конкуренцията на донесените от хората хищници.

То се нарича още „black boy“ – черно момче, и е характерен вид за австралийската природа. Дънерът му се разширява и достига до 1 m в диаметър. На височина нараства до 3 m, а короната му силно се разклонява на високи, тънки, приличащи на игли листа, които са особено жилави. Те образуват форма, подобна на сфера, над дънера. Кората е груба и дебела и издържа на пожари. Цветовете му се появяват след няколко години и са синьо-зелени. Цветното стъбло е във вид на копие и достига на височина до 2 m. Постепенно листата падат надолу и приличат на пола около дънера. Така те спомагат при пожар дървото да се запази живо. Според направени изследвания се смята, че тревното дърво може да живее до 350 – 400 г. Тези дървета са разпространени в Южна Австралия и Тасмания. Местните аборигени приготвяли от тях сладка напитка и са ядяли основата на листата и на порастващия като копие нагоре цвят. От него са добивали и смола, използвана като лепило, а по-късно и като лак за мебели. Сухите листа са били използвани за подпалки при разпалване на огън. В щата Южна Австралия югоизточно от остров Кенгуру през 1972 г. е създадена защитена територия, опазваща ареали с тревно дърво, привързани към карбонатна скална основа. Територията е добре запазена и на нея не се позволява никаква земеделска дейност.