От дълбока древност хората си задавали въпроси, свързани с формата и размерите на Земята. Те познавали част от нея и били убедени, че ако се върви или плава в една посока, ще стигнат до края ѝ. Вярвали, че Земята е плоска и е в центъра на Вселената.
Учените от Древна Гърция математически изчислили, че Земята има кълбовидна форма, но по-късно тези открития били отхвърлени от Църквата и постепенно забравени.

За първи път през VI век пр.н.е. древногръцкият математик Питагор изказал мисълта, че Земята има форма на кълбо. По-късно точни доказателства за кълбовидността на Земята дава Аристотел.

1. Когато Слънцето изгрее, то огрява най-напред високите облаци, планините и най-накрая ниските места. При залез облаците последни са огрени от слънчевите лъчи.

2. При лунно затъмнение сянката на Земята върху диска на Луната е кръгла.

3. Експедицията на Фернандо Магелан обикаля с кораби Земята и така доказва кълбовидната ѝ форма.

4. Земята е небесно тяло, а всички те имат кълбовидна форма. Следователно и тя има такава форма.

5. Космическите полети доказаха най-убедително, че формата на Земята е кълбовидна.

Кълбовидната форма на Земята оказва влияние върху следните особености на нейната природа:

През II век от н.е. древногръцкият учен Птолемей предложил геоцентрична система на света (от гръцки гео – Земя). Според него Земята е в центъра на Вселената, а около нея се въртят Слънцето и звездите. Едва през средата на XVI век полският учен Николай Коперник предлага хелиоцентричната система (от гръцки хелио – Слънце), според която Слънцето е в центъра, а в орбита около него се движат Земята и останалите планети.

След продължителни и сложни измервания било установено, че общата ѝ площ възлиза на 510 000 000 km². От тази площ 149 000 000 km² (или около 1/3) са суша, а останалите са водна повърхност.

Светещите небесни тела, които наблюдаваме нощно време с просто око или телескоп, не са хаотично и безредно пръснати в пространството. Те са част от сложно устроената и подчинена на строго определени закони Вселена. Помежду си образуват съчетания от съзвездия, звездни купове, които от своя страна са част от други големи образувания – галактиките.

Нашата планета Земя е част от Слънчевата система, която влиза в състава на галактиката, наречена Млечен път.

Всички небесни тела във Вселената, включително и Земята, извършват движения в пространството. Особено важно е движението на Земята около оста ù (земна ос) с посока от запад на изток. Едно пълно завъртане се извършва за 23 часа 56 минути и 4 секунди. Най-важното последствие от това движение е смяната на деня с нощта. В местата, разположени на изток от България, денят настъпва по-рано, а в тези, които са на запад – по-късно. Когато у нас е пладне – 12 ч., на противоположната страна на земното кълбо е полунощ – 24 ч. Времето, за което Земята се завърта около оста си, се нарича денонощие.

Около полюсите се наблюдават полярен ден и полярна нощ с продължителност от няколко месеца. Когато около Северния полюс е полярният ден, около Южния полюс е полярната нощ.

Планетата ни освен около оста си се върти едновременно с това и около Слънцето. Тя прави една пълна обиколка около него за 365 дни и 6 часа. Времето, за което Земята обикаля около Слънцето, се нарича година.
При обикалянето на Земята около Слънцето земната ос е наклонена винаги в една и съща посока. От това зависят съществуването и продължителността на сезоните в двете полукълба.

Най-важните последици от движението на Земята около Слънцето са свързани със сезоните. На 21 март Слънцето е над Екватора и огрява еднакво и двете полукълба. На север започва пролетта и дните стават по-дълги от нощите, а на юг започва есента и дните стават по-къси от нощите. Това положение продължава до 22 юни, когато слънчевите лъчи падат перпендикулярно над Северната тропична окръжност. Тогава настъпва лятото в Северното полукълбо и зимата в Южното. След тази дата денят намалява и на 23 септември настъпва есента в Северното и пролетта в Южното полукълбо. На север денят намалява, а на юг се увеличава. На 22 декември настъпва зимата в Северното и лятото в Южното полукълбо. На север това е най-краткия ден, а нощта е най-дългата, докато на юг е обратното.

Кълбовидната форма на Земята е причина за различното количество светлина и топлина, което получават различните части на планетата. Към полюсите ъгълът на слънчевите лъчи е по-малък, затоплянето е по-слабо, а на самия полюс те докосват повърхността, без да я затоплят. Така се променят природните условия от Екватора до полюсите. Именно това е главната причина за обособяването на различни природни особености в отделните части на Земята.