„Под игото“, XI глава „Радини вълнения“

  Рада беше порасла в тази задушлива и мъртвеща атмосфера на килийния живот, под строгия несъчувствен надзор на старата сплетница. На Хаджи Ровоама нито минуваше през ума, че е възможно по-човеколюбиво отношение към тая сирота; тя не можеше да съзре колко деспотизмът й ставаше по-чувствителен и несносен за Рада, заедно с разбуждане на съзнанието й и човешката й гордост. Ето защо преди няколко време видяхме Рада, учителка вече, че шъта на чорбаджийска трапеза на Хаджи-Ровоаминия брат.

   Тия дни Рада беше твърде улисана в училището, защото приближаваше годишният изпит. Денят му скоро настана. Още от сутринта девическото училище хвана да се пълни с ученички, пременени, пригладени и натруфени като пеперудки от майките си. Те, с отворени книжки, бръмчаха като рой пчели и преговаряха за последен път уроците си.
   Черкова пусна и народът занавлиза в училището, както е обичаят, да види годишните успехи на учениците. Прекрасни венци окичваха вратите, прозорците и катедрата  ; а образът на св. Кирила и Методий погледваше из великолепно кръжило от трендафили и росни цветя, и клончета от ела и чемшир. Скоро предните чинове се запълниха от ученичките, а всичкото останало място – от публиката, по-предните хора от която стояха напред, а някои даже на столове. Между тях някои наши познайници. Но остаяха още няколко стола за бъдещи отлични посетители.
   Рада свенливо нареждаше ученичките на чиновете и им даваше ниско някакви наставления. Миловидното ѝ  лице, оживено от вълнение, по причина на тържествения час, и осветлено от големи влажни очи, ставаше обаятелно-прелестно. Прозрачни розови облачета, играещи по бузите ѝ, издаваха трептението на свенливата ѝ душа. Рада чувстваше, че стотина любопитни погледи падат сега върху нея, и ней ставаше неловко, та губеше самообладание. Но щом главният учител захвана речта си и привлече въз себе си вниманието, Ради стана по-леко, по-ясно на душата и тя хвърли по-смел поглед около си и отпреде. Тя забележи с радост отсъствието на Кириака Стефчов. Мъжеството ѝ се повърна. Речта се свърши при тържествена тишина (тогава още не беше въведен обичаят на ръкопляскането). Изпитът се започна от първия клас, по програмата. Добродушното и спокойно лице на главния учител Климента и благата му реч вдъхваха самоувереност у девойчетата. Рада с напрегнато внимание следеше за отговорите им и техните случайни запинания   се отзоваваха болезнено върху чертите на лицето ѝ. Тия звънливи и ясни гласета, тия мънички розови устца, които привличаха целувки, решаваха съдбата ѝ, Тя ги заливаше със светлия си поглед, тя ги ободряваше с небесна усмивка и туряше цялата си душа на техните трепетни устни.
   В тоя миг навалякът при вратата се разтика и даде път на двама закъснели посетители, които седнаха тихо на свободните столове. Тогава Рада погледна и ги видя. Единият, по-старият, беше настоятелят – чорбаджи Мичо, а другият – Кириак Стефчов. Неволно тънка бледност покри лицето ѝ, но тя се постара да не вижда тоя неприятен човек, който я смущаваше и плашеше.

   Кириак Стефчов размени няколко поздравления с глава, без обаче да се здрависа със Соколова, съседа си, който го не погледна; кръстоса крака и взе да гледа намусено-високомерно. Той слушаше разсеяно, а повече гледаше към купа, дето стоеше Лалка Юрданова. Веднъж или дваж само той измери от глава до крака Рада, строго и небрежително. На лицето му се изображаваше душевна сухост и жестокосърдие. Той туряше често под носа си стръкче карамфил и после пак гледаше надуто и безстрастно. Учител Климент се обърна с книжката към Михалаки Алафрангата. Михалаки отклони и каза, че изпитва по френски. Учителят се извърна надясно и повтори поканата на Стефчова. Той прие и помести стола си по-напред.
   Едно глухо шушукане из тълпата. Всички устремиха поглед на Кириака. Предметът, по който изпитваха, беше българска история, кратката. Стефчов остави книгата на масата, потърка се между веждата и ухото, като да разбуди ума си, и зададе високо един въпрос. Девойчето мълчеше. Тоя студен, неприветлив поглед проникваше като мраз в детската му душа. То се смути и нито помнеше какъв бе въпросът. То погледна жално Рада, като че просеше помощ. Стефчов му повтори въпроса. Пак мълчеше.
   – Да си иде – каза той сухо на учителката, – извикайте друга.
   Излезе друго момиче. Зададе му се въпрос. То чу, но го не разбра и остана безмълвно. Безмълвна беше и цялата публика, която взе да изпитва мъчително чувство. Девойчето стоеше като заковано, но очичките му се наляха със сълзи страдалчески, които не смееха да се проронят. То се насили пак да отговори нещо, заекна се мъчително и замлъкна. Стефчов погледна ледено Рада и избъбра:
   – Доста небрежно е преподавано. Повикайте друга ученичка.
   Рада с глух глас произнесе друго име.
   Третата ученичка отговори съвсем друго: тя не разбра питането. Като видя в погледа на Стефчова неодобрение, тя се възчуди, па се озърна безнадеждно наоколо си. Стефчов ѝ зададе друг въпрос. Тоя път момичето нищо не отговори. Смущението затъпи погледа му, без кръв останалите му устни затрепераха и то изведнъж заплака с глас и бегà, та се скри при майка си. Всички чувстваха мъка и товар на душата. Майките, чиито дъщери не бяха още изкарвани, в недоумение и уплашени гледаха напред. Всяка трепереше от страх да не чуе името на своето дете.
   Рада стоеше като тресната. Капка кръв не беше останало в лицето ѝ; мъченически тръпки подръпваха бледните ѝ бузи; по челото ѝ, дето одеве се четяха толкова деликатни усещания, няколко едри капки пот избиха и измокриха сколуфите ѝ. Тя не смееше да дигне очи. Чинеше ѝ се, че потъва в земята. Нещо я душеше в гърдите, идеше ѝ да заплаче с глас – и едвам се удържаше.

   Обществото, не в сила да издържи това напрегнато състояние по-дълго, зашумя безпокойно. Зрителите, слисани, се поглеждаха, като че се питаха: каква е тая работа? Всеки искаше да излезе из това невъзможно положение. Само по тържествуващото лице на Стефчова беше изписано задоволство. Шумът, ропотът растеше. Ненадейно се възцари гробна тишина и всички погледи се устремиха напред. Из публиката излезе Бойчо Огнянов, който досега стоеше потулен, и като се обърна към Стефчова, каза твърдо:
   – Господине, нямам чест да ви зная, но извинете. Вашите въпроси, неясни и отвлечени, биха затруднили и ученици от V клас... Пожалейте тия неопитни деца...
   Па като се обърна към Рада, попита:
   – Госпожице, позволявате ли?
   И както беше прав, попроси да извикат едно от питаните вече девойчета.
   Общо облекчение се почувства. Съчувствен и одобрителен шум посрещна постъпката на Огнянова. В миг той прикова всички погледи, спечели всички симпатии. Пуснатата от Хаджи Ровоама клевета падна. Благородното му лице, обляно със страдалческа бледност и осветлено от един мъжествен и енергически поглед, подкупваше непобедимо сърцата. Лицата на зрителите се изясниха, гърдите свободно си въздъхнаха. Всеки виждаше, че Огнянов владее положението. И беше доволен.
   Огнянов попита момичето простичко същото нещо, което го пита и Стефчов. То отговори сега. Майките въздъхнаха и пратиха благодарни погледи на чужденеца. Името му, ново и странно, обикаляше по всичките уста и се запечатваше в сърцата.
   Повикаха другото девойче. И то отговори удовлетворително, според възрастта си.
  Тогава всички тия деца, изпоплашени до подивяване одеве, устремиха приятелски погледи към Огнянова. Духът се подигна на всички; те се запрепираха коя да излезе по-напред да се разговаря с добрия тоз човек, когото вече обичаха.

   Рада от едно прехласване мина в друго. Учудена, трогната до сълзи, изненадана, тя гледаше с благодарност тоя великодушен човек, който ѝ дойде на помощ в такава тежка минута. Пръв път тя срещаше, и то в един непознат, топло и братско участие. Тоя ли бе шпионинът!
   Той сега стоеше като ангел хранител неин! Той стъпка Стефчова като червей. Тя тържествуваше, тя порасте пак, тя погледна гордо и щастливо навсякъде – и навсякъде срещна съчувствени погледи. Сърцето ѝ се изпълни с признателно вълнение, а очите ѝ със сълзи...
   На третото момиче Огнянов зададе такъв въпрос:
   – Райно, я ми кажи, при кой български цар българите станаха християни, покръстиха се?
   И той гледаше кротко и приятелски невинните очички, обърнати към него и по които още стояха следи от сълзи.
  Момиченцето помисли малко, помръдна си устните, па извика с гласец ясен, тънък и звънлив, като на чучулига, кога заран пее из въздуха:
   – Българският цар Борис покръсти българите!
   – Много хубаво, браво, Райно... Кажи ми сега, кой изнамери българската азбука?
   Тоя въпрос позатрудни момичето. То попримигна, за да си докара на ума отговора, зина да каже, но се спря несамоуверено и готово да се смути.
   Огнянов му помогна:
   – Нашето А, Б, Райно, кой го написа?
   Детският поглед светна. Райна простря голата си до лакът ръчица, без да каже нещо. Тя показваше на Кирила и Методия, които благосклонно гледаха към нея.
    – Тъй, тъй, кузум  , св. Кирил и Методий – извикаха няколко съюзни гласа от предните столове.
   – Да си жива, Райно! Св. Кирил и Методий да ти помогнат и ти да станеш царица – избърбори поп Ставри трогнат.
   – Браво, Райно, иди си – каза приветливо Огнянов.
   Райна сияеща и победоносна, припна към майка си. Тя я прегърна, стисна я до гърдите си и я обсипа с безумни целувки и сълзи.

   Огнянов се извърна към учителя Климента и му повърна книгата.
   – Господине, попитайте и наша Събка – каза чорбаджи Мичо на Огнянова.
   Едно живо, русокосо момиченце стоеше вече пред него и го гледаше кротко в очите. Огнянов помисли малко и попита:
   – Събке, кажи ми сега, кой цар освободи българите от гръцко робство?
   – От турско робство освободи българите... – хвана момичето погрешно.
   Мичо чорбаджи извика:
   – Събке, стой! Ти кажи, татовата, от гръцко робство царят, дето ги освободи, а то от турското има кой цар да ги избави...
   – Което си е речено от бога, то ще стане – продума поп Ставри.
   Простодушното загатване на чорбаджи Мича извика съчувствена усмивка по много лица. Шъпот и глухо кискане се разнесе из залата.
   Събка извика звънливо:
   – От гръцко робство избави българите цар Асен, а от турско робство ще ги избави цар Александър, от Русия!
   Тя зле разбра думите на баща си.
   Цялата зала утихна подир думите на ученичката.
  По много лица се изобрази недоумение и безпокойство. Машинално всички хвърлиха очи на Рада, която се зарумени и наведе смутено глава. Гърдите ѝ се издигаха високо от вълнение. Някои от тия погледи бяха укоризнени  , други – одобрителни. Но на всички беше неловко. Стефчов, досега потънал в земята, издигна глава пак и изгледа победоносно. Всички знаеха близките му отношения с бея и нежността му към турците и искаха да прочетат нещо на лицето му. Общото съчувствие, тъй живо допреди малко към Рада и Огнянова, сега охладя и се размеси с глухо неудоволствие. Стефчовите привърженици злорадо и с глас роптаеха, а благосклонните към учителката мълчеха. Дядо поп Ставри беше твърде слисан. Той се уплаши сега от думите си и четеше на ума си: „Помилуй мя, боже“. Но в женската страна по-живо се проявиха лагерите. Хаджи Ровоама, особено разярена от Стефчовото засрамяване по-напред, гледаше свирепо Рада и Огнянова и шумеше високо. Тя нарече даже последния „бунтовник“, без да мисли, че преди няколко дни го разгласяваше за шпионин... Имаше други, които не по-малко дръзко се изказваха в тяхна полза. Кака Гинка даже викаше, щото я чуха наоколо:
   – Па какво сте такива втрещени? Бога ли разпна момичето? Казва си правото! И аз казвам, че цар Александър ще ни избави, не друг!
    – Лудетино, мълчи мари! – шушнеше майка ѝ.
   Сама Събка стоеше като попарена. Тя слушаше всеки ден от баща си и гостите му тия неща и не разбираше защо става това шушукане.
   Стефчов стана и се обърна към предните столове.
   – Господа, тук се пръскат революционни идеи против държавата на негово величество султана. Аз не мога да остана тука и излазям...
   Нечо Пиронков и трима-четворица още го последваха. Но Стефчовият пример нема повече подражатели.
   Подир минутно стряскане видяха, че работата не заслужва особено внимание. Едно дете, по невинност, казало няколко безместни, но прави думи... та какво от това? Тишината се пак възстанови, а заедно с нея и първото съчувствие към Огнянова, който приимаше отвсякъде приятелски погледи. Той беше героят днес; имаше на своя страна всичките честни сърца и всичките майки.
   Изпитът се продължи и свърши при пълно спокойствие.
   Ученичките изпяха една песен и народът се заразотива доволен. Когато Огнянов приближи Рада, да се прости с нея, тя му каза развълнувано:
   – Господин Огнянов, благодаря ви сърдечно, за мене и за моите девойчета. Няма да забравя тая услуга.
   И нейният дълбок поглед страстно светеше.