Проблемът „ние и другите“ в „Бай Ганьо пътува“

Едва ли има друг образ в нашата литература,
тъй различно и противоречиво тълкуван,
както Алековия Бай Ганьо.
Боян Пенев

В учебника е спазен правописът на автора

    Помогнаха на бай Ганя  да смъкне от плещите си агарянския  ямурлук , наметна си той една белгийска мантия  – и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец.

    – Хайде всеки от нас да разкаже нещо за бай Ганя. – Хайде – извикаха всички. – Аз ще разкажа. – Чакайте, аз зная повече… – Не, аз, ти нищо не знаеш.
    Дигна се глъчка. Най-сетне се съгласихме да почне Стати . И той почна.

    Тренът ни влезе под огромния свод на Пещенската гара. Ний с бай Ганя влязохме в бюфета. Като знаех, че тук ще се бавим цял час, аз преспокойно се разположих при една маса и си поръчах закуска и пиво. Наоколо ми свят – гъмжило! Па и хубав свят. Маджарите, знайте, не са ми твърде по сърце, ама, виж, маджарките – против тях нямам нищо. Залисан в шума, не забележих кога бай Ганьо изфирясал от ресторана заедно с дисагите си. Де бай Ганя? Чашата му празна. Огледах се наоколо, подирих с очи из целия ресторант – няма го. Излязох вън – на перона, – бре тук бай Ганьо, там бай Ганьо – няма! Чудна работа! Помислих, че е отишъл във вагона да прегледа да не е отпънал някой килимчето му.
    Върнах се пак в ресторана. Има още половин час и повече до тръгването на трена. Пия си пиво и зяпам. Портиерът след всеки пет минути удря звънеца и равнодушно, с един ленив глас съобщава направлението на треновете:
    „Хё-гёш-фё-кё-тё-хе-ги, Киш-кё-рёш, Се-ге-дин, Уй-ве-дек.“ Няколко англичани пътници го зяпнали в устата, а той, види се, навикнал на вниманието, което обръща със своеобразния си език, засмива се до уши и с още по висок и дрезгав глас продължава: „Уй-ве-дек, Киш-кёрёш, Хё-гёш-фё-кё-тё-хе-ги“ – с натъртено ударение на всеки слог.
    Останаха още десетина минути до тръгването на трена. Аз се разплатих, заплатих и бай Ганьовото пиво и излязох на перона с намерение да го потърся. В това време под свода на гарата влизаше медлено един трен и, представете си, в един от вагоните на този трен, увиснал до половина на прозореца, лъсна бай Ганьо. Той ме забележи, почна да ми маха с калпака и отдалеч говореше нещо, което не можах да дочуя по причина на шипенето на локомотива. Аз разбрах каква е работата. Като се спря тренът, той скочи на земята, притече се при мене и ми разказа с голям примес от енергични псувни, които, с позволението ви, няма да повтарям, следующето:
    – Остави се, брате, изпотрепах се от бяг.
    – Какъв бяг, бай Ганьо?
    – А бе какъв бяг! Ти нали беше се зазяпал там в гостилницата.
    – Е? – отвръщам аз.
    – Е? В туй време, разбираш ли, оня до вратата задрънка звънеца, па чух, че свирна машината, излизам – не можех да ти се обадя, – гледам, нашият трен потегли. Бре! Килимчето ми! Та като фукнах подир него, па бяг, па тичане – остави се! Хеле по едно време, гледам, поспря се, и аз – хоп! – та вътре. Един ми поизвика нещо сепнато – хеке-меке – аз, знаеш, не си поплювам, пооблещих му се насреща, показах му килимчето, нейсе, разбран човек излезе. Позасмя се даже. Кой да знае, че ще се връщаме пак назад. Унгарска работа!
    

    Аз, грешен човек, от душа се смях на бай Ганьовото приключение. Бедният! Тренът маневрирал да влезе в друга линия, а бай Ганьо тичал, горкият, цели три километра да го гони – зер килимчето му вътре!…
    – Ами ти от бързане забравил си да заплатиш бирата си, бай Ганьо.
    – Голяма работа! Те малко ли ни скубят! – отговори бай Ганьо с един тон, нетърпящ възражение.
    – Аз я платих.
    – Имал си бол пари – платил си я. Я качвай се, качвай се по-скоро да не припкаме пак подир машината – каза наставнически бай Ганьо.
    Влязохме във вагона. Бай Ганьо приклекна над дисагите си гърбом към мене, извади половин пита кашкавал, отряза си едно деликатно късче, отряза и един огромен резен хляб и почна да мляска с един чудесен апетит, като издуваше със залъците си ту единия, ту другия образ и час по час опъваше шията си, за да може да преглътне сухия хлебец. Нахрани се бай Ганьо, пооригна се веднъж-дваж, изтърси трохите в шепата си, глътна и тях, измъмра под носа си: „Ех, да има сега някой да ме почерпи едно винце“, седна насреща ми, засмя се добродушно и след като ме гледа умилно цяла минута, рече:
    – Твоя милост, ходил ли си, обикалял ли си тъй повечко свят?
    – Ходил съм, бай Ганьо, доста
    – Ии, ами аз що свят съм изръшнал! Ц… ц… ц… Ти остави Едрене, Цариград, ами във Влашко! Ти вярваш ли? Туй Гюргево, Турну Мъгуреле, Плоещ, Питещ, Браила, Букурещ, Галац – чакай да те не слъжа, в Галац не помня бях ли, не бях ли – всички съм ги изредил.
    Пътят ни до Виена мина еднообразно. Аз предложих на бай Ганя една от книжките си, за да си съкрати времето с четене, но той любезно отклони предложението ми, защото бил чел доста на времето, и счете за по-практично да си дремне. Защо ще стои бадева буден; тъй и тъй е дал пари за железницата, поне да се наспи. И заспа. Заспа и захърка Атлаския лев.

    Стигнахме във Вена  и спряхме в традиционния хотел „Лондон“. Слугите снеха от колата моята чанта, поискаха да вземат и бай Ганьовите дисаги, но той от деликатност ли, кой знае, не им ги даде:
    – Как ще им ги дадеш бе, братко, гюл  е това – не е шега, миризма силна – ще бръкне да извади някое шише – иди го гони сетне! Знам ги аз тях. Ти не ги гледай, че са такива мазни (бай Ганьо искаше да каже учтиви, но тая дума е още нова в нашия лексикон , забравя се), не гледай, че се увиват около тебе. Защо се увиват? Мигар доброто ти мислят? Айнц, цвай! Гут моргин, па все гледат да докопат нещо. Ако не – бакшиш! Аз защо пазя на излизане от хотела да се изнижа мълчешката. Просяци! На тогоз крайцер , на оногоз крайцер – няма изкарване!
    Тъй като розовото масло, което носеше бай Ганьо, беше действително доста ценен предмет, аз му препоръчах да го предаде за съхранение на касата.
    – На касата ли? – извика той с тон, в който звучеше съжаление за моята наивност. – Чудни сте вий, учените? Ами, че ти отде знаеш какви са онези на касата? Прибере ти гюла завий си края нанякъде… Е, сетне? Какво правваш? Остави се! Видиш ли този пояс? – И бай Ганьо си повдигна широката жилетка. – Всичките мускали ще ги натъпча вътре. Истина, тежичко малко, ама сигур.
    И бай Ганьо се обърна гърбом към мене („свят много, хора всякакви, кой знае и туй хлапе какво е“) и почна да тъпче мускалите зад пояса си. Аз го поканих да обядваме.
    – Къде да обядваме?
    – Долу, в ресторана.
    – Благодаря, не ми се яде! Твоя милост иди, хапни си. Аз ще те почакам тука.
    Уверен съм, че щом излязох из стаята, бай Ганьо е отворил похлупците . Има си човекът закуска, защо ще си харчи парите за топло ядене – няма да умре от глад я!
    Заведох бай Ганя в кантората на един български търговец и го оставих там, а сам се качих на трамвая и отидох в Шенбрун . Възлизах на арката, изглеждах Виена и околностите ѝ, обикалях алеите, зоологическата градина и зяпах цял час маймунките и надвечер се върнах в хотела. Бай Ганьо беше в стаята. Той искаше да прикрие занятието си, но не успя и аз забележих, че пришиваше един нов джеб на вътрешната страна на антерията си. Той, опитен човек, носеше си и лятно време антерийка под френските дрехи: „Зиме хляб носи, лете дрехи носи“ – казват старите хора; тъй прави и бай Ганьо.
    – Седнах да се позакърпя малко – каза той сконфузено.
    – Ти някакъв джеб си пришиваш, трябва да си ударил нещо от розовото масло – подзех аз шеговито.
    – Кой, аз? Янлъш си ! Защо ми е тук джеб? Джебове мноо-го, само пари да има. Няма джеб, няма нищо, ами беше се поразпрала малко дрешката ми, та турих едно парцалче… Ти де беше? На разходка ли? Добре си направил.
    – Ти не ходи ли, бай Ганьо, да се разходиш, да видиш Вена?
    – Какво ще гледам на Вената, град като град: хора, къщи, салтанати . И дето отидеш, все гут моргин, все пари искат. Защо ще си даваме паричките на немците – и у нас има кой да ги яде…

1985 г.

    „Бай Ганьо пътува“ е първият от „невероятните разкази за един съвременен българин“, представен от Стати. Тъй като този текст „отваря“ разговора за героя, който е познат за разказвачите, но непознат за читателя, в известна степен изпълнява ролята на експозиция на цялата книга – представя Бай Ганьо с някои от най-характерните му качества.
    „Бай Ганьо пътува“ се състои от два епизода, които са разграничени и графично. В първия се разказва за пътя на героя до Виена (на Пещенската гара и във влака), а във втория действието се развива в хотел „Лондон“.
    На Пещенската гара българският търговец на розово масло проявява грубост, скъперничество, мнителност и нахалство. Изразява негативното си отношение към околните и най-вече към чужденците. В този епизод поведението на Бай Ганьо е преди всичко смешно заради недоразуменията, в които попада. Неразбрал, че влакът извършва маневра, той тича три километра след него, за да не му отмъкнат килимчето. Тази случка би била само смешна, ако не следваше диалогът с разказвача. Нахално, без да чувства никакво неудобство, героят не само не плаща бирата, която е изпил набързо, но и безочливо отказва да върне парите на спътника си с претекста: „Имал си бол пари – платил си я“. Това поведение противоречи на всички общоприети морални норми. Читателят е смутен от такава откровена наглост.

    Образът на Бай Ганьо се обогатява с нови черти, които се разкриват чрез диалозите във влака. Любезността е съвсем чуждо и непознато качество за героя. Без да се съобразява с другите пътници, Бай Ганьо закусва с „деликатно“ парче кашкавал и голям комат хляб, оригва се звучно, измърморва: „Ех, да има сега някой да ме почерпи едно винце“, и подхваща разговор, с който цели да се похвали, че е „изръшнал“ много свят. Не изслушва докрай отговора на въпроса, който е задал, и изброява турски и румънски градове, където е бил вероятно за да продава розово масло.
    На Бай Ганьо не му липсва самочувствие – отказва предложената му книга, защото доста е чел навремето, и доста практично използва пътуването до Виена, като го прекарва в дълбок сън, огласяйки купето с хъркането си.
    Във втория епизод търговецът на розово масло е представен във Виена, като е характеризиран предимно чрез речта. Оказва се, че Бай Ганьо е изключително мнителен и недоверчив. Съмнява се във всеки и е убеден, че виенчани се опитват да го измамят и оберат. Във всеки чужденец вижда престъпник и затова не разрешава носачът да пренесе дисагите му до хотела, както и не се съгласява да предаде ценната си стока на съхранение в касата. Смята, че единственото сигурно скривалище е поясът му, колкото и голямо неудобство да му причинява тежестта на мускалите.
    За Бай Ганьо немците не са любезни, а „мазни“, не са открити и почтени, а се „увиват“, за да измъкнат по-голям бакшиш. Мнителността му е толкова голяма, че подозира в зли помисли не само чужденците, но и сънародниците си. Това е причината без всякакви скрупули да излъже, че кърпи скъсаната си дреха, вместо да признае, че си пришива нов джоб. Сконфузва се, но съвсем за кратко и веднага отклонява темата в друга посока.

6. Коментирайте действията и речта на Бай Ганьо във влака. Каква нова информация получава читателят за героя?
7. Какви са причините, поради които Бай Ганьо тръгва да пътува из Европа?
8. Коментирайте поведението и речта на Бай Ганьо във Виена.

• Защо Бай Ганьо не разрешава на слугите да носят дисагите му?
• Коя е причината героят да не използва добре защитената каса на хотела?
• Защо Бай Ганьо отказва да обядва в ресторанта?
• Какво е отношението на Бай Ганьо към културните паметници във Виена?
• Какво е самочувствието на Бай Ганьо и основателно ли е то? Аргументирайте твърденията си с подходящи цитати.
• Обобщете какво е отношението на Бай Ганьо към „другите“ и към тяхната култура.

    В края на разказа Бай Ганьо демонстрира своето пълно безразличие към чуждата култура: „Какво ще ѝ гледам на Вената, град като град: хора, къщи, салтанати“. Всъщност героят е в Европа само за да продаде стоката си. Не смята, че може да обогати културата си, като разгледа Виена. Единствено материалният интерес направлява действията му. В това отношение Алеко Константинов противопоставя Бай Ганьо на разказвача Стати, който е интелигентен българин, „отворен“ към чуждата страна, защото е убеден, че като нация можем да напреднем по-бързо и успешно, ако черпим от европейците и знания, и култура.

9. Характеризирайте разказвача. Докажете с примери, че образите на разказвача и на Бай Ганьо са противопоставени.

Изтеглете файла и попълнете таблицата.

Изтеглете файла и изпълнете задачите.