Сърце. Дневникът
на един ученик
Подготви се за следващото пътешествие с четене
Разгледай картата с маршрута за новото пътешествие в Книжния свят. Прочети заглавията на произведенията, които ти предстои да прочетеш.
Прочети откъс от произведението
на Едмондо де Амичис
Сърце. Дневникът на един ученик
Едмондо де Амичис
„Тази книга е специално посветена на учениците от основните училища, които са на възраст от девет до тринадесет години, и би могла да се озаглави: Историята на една учебна година, написана от един ученик от III клас на едно общинско училище в Италия. Той е записвал постепенно в тетрадката си, както умеел, онова, което виждал, чувал и премислял в училището и извън него; а баща му в края на годината написал тия страници според неговите бележки, като гледал да не променя мисълта и да запази, доколкото било възможно, думите на сина. След четири години, когато вече бил в гимназията, синът прочел ръкописа и добавил в него нещо и от себе си, като се възползвал от още пресните си спомени за лицата и нещата.
Четете сега тая книга, деца. Надявам се, че ще останете доволни от нея и че тя ще ви бъде от полза“.
Едмондо де Амичис
НАШИЯТ УЧИТЕЛ
18. Х, вторник
От тая заран и новият учител ми харесва.
На влизане в клас, когато той вече беше седнал на мястото си, някой от миналогодишните му ученици се показваше на вратата, за да го поздрави… и го поздравяваха:
– Добър ден, господин учителю. Добър ден, господин Пербони.
Някои влизаха в стаята, ръкуваха се с него и бързо излизаха. Виждаше се, че го обичат и искаха да се върнат при него.
Той отвръщаше:
– Добър ден.
И стисваше ръката, която му се подаваше, ала не поглеждаше никого. При всеки поздрав оставаше сериозен, с правата си бръчка на челото, извърнат към прозореца, и гледаше покрива на отсрещната къща. И вместо да се радва на тия поздрави, той сякаш страдаше. После разглеждаше нас, един след друг, внимателно.
Като диктуваше, той слезе да се разхожда между чиновете. По едно време, като забеляза едно момче, чието лице беше цяло зачервено от пъпчици, прекъсна диктовката, хвана
главата му и го загледа; след това го запита какво му е и сложи ръката си върху челото му, за да разбере дали има температура. В това време едно момче зад него се изправи на чина и започна да се криви. Внезапно той се обърна; момчето седна в миг и остана с наведена глава да чака наказанието си. Учителят сложи ръка върху главата му и каза:
– Друг път да не правиш така.
Нищо друго. Върна се на катедрата и завърши диктовката.
След това той ни изгледа за миг и ни каза бавно с грубия си, но добър глас:
– Слушайте. Предстои ни да минем цяла година заедно. Да гледаме да я минем добре. Учете и бъдете добри. Аз нямам семейство. Моето семейство сте вие. Нямам нищо друго на света освен вас, нямам друго чувство, друга мисъл освен вас. Вие ще бъдете мои деца. Аз ви обичам, трябва и вие да ме обичате. Не искам да наказвам никого. Покажете ми, че сте деца със сърце; нашето училище ще бъде едно семейство и вие ще бъдете моята утеха и моята гордост. Не искам от вас обещание с думи; уверен съм, че вие вече сте казали своето „да“ в сърцето си. И ви благодаря.
В тоя миг влезе в стаята прислужникът да каже, че часът е свършил.
Всички станахме от чиновете си смълчани.
Момчето, което се беше изправило до чина си, се приближи към учителя и му каза с треперещ глас:
– Господин учителю, простете ми.
Учителят го целуна по челото и му каза:
– Прощавам ти, дете мое!
МОИТЕ ДРУГАРИ
25.Х, вторник
Момчето, което… ми харесва най-много… е Гароне. То е най-едро в класа, почти четиринадесетгодишно е, с голяма глава и широки рамена; то е добро – това личи от усмивката му; но изглежда, че мисли винаги като мъж. Харесва ми също и едно друго момче, което се казва Корети. То носи фланелка с шоколадов цвят и шапка от котешка кожа. Винаги е весело. Пред моя чин седи едно момче, което наричат Зидарчето, защото баща му е зидар. Лицето му е валчесто като ябълка, носът му – топчест. То е много ловко, умее да прави заешка муцуна и всички го карат да прави заешка муцуна и се смеят. До Зидарчето е Гарофи, източен и слаб, с нос като човката на кукумявка и с много малки очи, който търгува винаги с перца, картинки и кибритени кутии и записва
уроците си на листчета, за да ги чете после скритом. Има освен това и едно богаташко момче, Карло Нобис, което изглежда много гордо и седи между две момчета, които ми са много симпатични: синът на един ковач, облечен в палто, което му стига до колената; той е бледничък, изглежда болен и винаги има изплашен вид и не се смее никога. Другото момче е с червени коси, едната му ръка е схваната и е вързана за врата. Баща му е в Америка, а майка му продава из улиците зеленчук. Но най-красив и най-умен от всички, който сигурно ще бъде пръв по успех и тая година, е Дероси; и учителят, който вече разбра това, го изпитва постоянно. Ала аз обичам Прекоси, сина на ковача, тоя с дългото палто. Той е много срамежлив и винаги когато запита някого за нещо или се допре до някого, казва „Извинявай“ и гледа с добри и тъжни очи. Но най-едър и най-добър е Гароне.