Таралеж

    Вървях веднъж по брега на нашето поточе и забелязах под един храст таралеж: той също ме забеляза, сви се на топка и завика:
     –  Тук – тук – тук!
    Побутнах таралежа с носа на ботуша си; той изпръхтя силно и удари с игличките си ботуша ми.
    –  А, тъй ли правиш!  –  рекох аз и с носа на ботуша си го бутнах в потока.
    Във водата таралежът веднага се разви и заплува към брега като малко прасенце. Взех една пръчка, търкулнах таралежа в шапката си и го занесох вкъщи.
    Имах много мишки; бях чувал, че таралежите ги ловят, затова реших: нека живее вкъщи и лови мишки.
    Оставих аз бодливата топка на пода сред стаята и седнах да пиша, но с крайчеца на окото си все поглеждам таралежа. Не лежа дълго неподвижен; щом притихнах до масата, той се разви, огледа се, разходи се насам – натам и най-после си избра място под кревата и там се спотаи.
    Когато се стъмни, запалих лампата и  –  здравейте! Таралежът изтича изпод кревата. Разбира се, той помисли за лампата, че това е луната, която е изгряла в гората: таралежите обичат да играят на луна по горските поляни.
    Аз взех лулата, запуших и пуснах едно облаче. Напълно заприлича като да е в гора: и луна, и облаче, а пък краката ми бяха като стъбла на дървета и сигурно много харесваха на таралежчето. Като прочетох вестника си, качих се на леглото и заспах.
    Винаги спя много леко. Чувам, нещо шумоли в стаята. Драснах клечка кибрит, запалих свещ и зърнах как таралежът хукна под кревата, а вестникът вече не беше до масата, а насред стаята.
    „За какво ли е потрябвал вестникът на таралежа?“
    Скоро моят квартирант излезе изпод кревата и  –  право към вестника; за въртя се покрай него, пошумя и най-после се изхитри: набоде някак на бодлите си единия край на вестника и го повлече целия към ъгъла.
    Едва сега разбрах каква е работата: вестникът беше за таралежа като суха шума в гората и той го влачеше, за да си направи легло. Като свърши тази важна работа, той излезе от своето жилище и се спря срещу кревата, като разглеждаше свещта луна.
    Пуснах му едно облаче и го питам:
    –  Какво искаш още?
    Таралежът не се изплаши.
     –  Искаш ли да пиеш вода?
    Станах, таралежът не избяга.
    Взех една чиния, сложих я на пода, донесох кофа вода и ту налея вода в чинията, ту пак я сипя обратно в кофата  –  вдигам такъв шум, като че уж по то че клокочи.
     –  Хайде, ела, ела!  –  казвам му.  –  Виждаш, че за теб и поляна направих, и облак пуснах, а ето ти и вода.
    Гледам: като че пристъпи напред. Аз също преместих моето езеро малко към него. Той крачне  –  и аз бутна на пред чинията. Така се събрахме.
     –  Пий!  –  казвам му накрая.
    Той почна да лочи.
    А аз прекарах лекичко ръка по бодлите му, като че го милвам, и току все му говоря:
     –  Добра животинка си ти, добра!
    Напи се таралежът, а аз му думам:
     –  Хайде да спим.
    Легнах и духнах свещта.
    Не знам колко съм спал и чувам: пак става нещо в стаята ми. Запалвам свещта и  –  какво мислите? Тича таралежът из стаята, а на бодлите му набучена ябълка.
Отиде в леговището си, остави я там и тича за друга в ъгъла, а в този ъгъл имаше повален цял чувал с ябълки. Ето, таралежът изтича, сви се до ябълките, блъсна се в тях и пак тича и носи на бодлите си друга ябълка в леговището.
    Така се настани да живее при мен таралежът. А сега, като седна да пия чай, непременно го качвам на масата при мен и ту мляко му наливам в чинийката  –  да си пийне, ту хляб му давам  –  да си хапне.
                                                                                                                                          По Михаил Пришвин