Първият излет на Алеко Константинов до Черни връх, август 1894 г.

    В българската литература след Освобождението Алеко заема важно място като писател с изявена гражданска позиция. Има изключителен принос за развитието на жанровете фейлетон и пътепис. Във фейлетоните си изобличава пороците на следосвобожденското общество, а в пътеписите си разкрива както родната природа и живота в следосвобожденска България, така и различни пространства като Европа и Америка. Особено впечатляващо е умението му да съчетава задълбоченото си аналитично вглеждане в света и в човека с невероятно чувство за хумор и дарба на разказвач и публицист. Талантът му намира най-самобитен и цялостен израз в изключителната книга „Бай Ганьо“, която няма аналог в литературата ни.

    Вие трябва да сте били на Пловдивското изложение и знаете големия павильон? Той беше доста голям, нали? А пък в двореца на манифактурата в Чикагското изложение може да се помести не само цялото наше първо Пловдивско българско изложение, но могат да се настанят и всички жители на втората българска столица, заедно с всичката им покъщина, па и с живата стока отгоре. То е 1687 на 787 фута , или 1 327 669 квадратни фута (който обича, нека му прави сметка на квадратни метри – аз нямам време). Тази постройка изглежда отвън масивна, с вар помазана, от страните има колонади, стените са украсени с орнаменти; стряхата е железен свод, покрит със стъкла. А вътре в този гигант са построени стотини павильони американски, европейски, азиатски и други. Има хас да очаквате да ви описвам всякой павильон отделно! А питате ли, успях ли аз да ги зърна сам всичките? Ние дадохме дума да не се спираме. Вървим по средата, за да не се заблудим из този лабиринт. Пред очите ни се изреждат един от други по-красивите павильони на Австрия, Германия, Англия, Франция, Белгия, Русия; по-нататък личи една мавританска колонада с тъмни сводове – цяла Алхамбра – на едно място видяхме знаме с нашенски триколор – тичаме към него – оказа се мексикански павильон; сетне минахме Япония, Китай, Персия; сетне над една тъмна и тясна уличкавидяхме увиснало турското знаме, минахме и него, и ето ни пред едно дюкянче, над което се развява (не се развява, защото вътре в зданието няма вятър) българският триколор. На първи план в туй дюкянче личат две красиви витрини с розово масло. На средата, по цялата дължина, има стъклени шкафове, напълнени с разни платна, преимуществено врачански; между платната, ако се взреш внимателно, ще забележиш няколко бутилки с някакви течности и ако си любопитен, ще ти кажат, че това са нашите славни вина и ракии. Цялото помещение е доста мило декорирано с килими и части от костюми. Виждаш мобилите от нашенска материя на Ив. Бруха и сие от София. На дъното, от дясна страна, в един стъклен шкаф, до който не досяга твърде електрическата светлина, с която цял ден се осветлява (понеже е тъмно) нашето дюкянче – са наблъскани разни кутии с тютюн и папироси. Посетителят може да ги забележи по-скоро с обоняние, отколкото със зрението си. Виждаш една восчена фигура, облечена като селска булка, друга – като шоп, трета представлява един майор в пълна парадна форма. На бюрото на г. Шопова е закачена картата на България.

Селскостопанската палата на световното Колумбово изложение в Чикаго (1893 г.)

    И добре, че има карта, инак любопитните американки хич не могат да се досетят отгде излиза розовото масло. Г. Шопов, винаги любезен, постоянно им преподава география по картата, като почва уроците си от Цариград (инак не могат да разберат) и води с бастона си до Едрене, сетне прескочи до нашата столица, сетне обиколи с бастуна си границите на България и се спре в Розовата долина, която той за по-голям ефект е прекръстил на „тъй наречения земен рай“. Американките, жъдни за знания, зяпнали го в устата и на всяка минута повтарят Oh, yes! Oh, yes, all right! Аз съм се навел до бюрото и си закривам лицето с един български вестник и си мисля: „Господи, дано американките не помолят г. Шопова да им преведе нещо от нашия вестник, за да се запознаят по-добре с нашата татковина.“ Във вестника, който държах в ръцете си, се разправяше подробно за някакви „абички и салаши“ и не знам за какви си „Михалакеви възпитаници“. Любопитството на американките би поставило в трудно положение нашия представител: да преведеш на английски таквизи технически изражения – не е лесна работа...
    Абичка ще го преведе на английски coat. Салаш, да речем, ще го преведе forest. Михалакеви възпитаници – Michalakis pupils. Е добре, ама какво ще излезе от това? Американките ще си го обяснят по следующия начин: в България има един педагог, наречен Михалаки; на този педагог са поверени неколцина възпитаници (pupils), за възпитанието на които той им устройва хигиенически разходки из салашите (forest) – но за да не настинат, те носят със себе си абички (coats)... И ще се хвалят тези американки на приятелките си, че са чели български педагогически журнали и са запознати със системата на възпитанието в тази далечна страна.    При г. Шопова имаше трима-четворица помощници, които криво-ляво удовлетворяват любопитството на посетителите. Американките много се вглеждат в нашия майор. Пипат му еполетите, разглеждат декорациите му, жълтите копчета, червените ширити, повдигат мундира. Те, горките, не виждат офицери – любопитни! И нашите им разправят, че ние имаме силна армия (Oh, yes!), че победоносна война издържахме (Oh, yes!), че в случай на война ние двесте хиляди души можем да турим на крак (Oh, yes! Oh, yes!). „Туй са офицерите, а тези ли са гражданите и гражданките ви?“ – любопитствуват посетителите, като указват с очи на шопа и на булката. Те не знаят различие в костюма на гражданин и селянин.

Вътре бараката е декорирана с килими, по които са окачени гайди, кавали, тамбури, бъклици, рогове, кастери, арестантски кесии и на дъното една восчена фигура, облечена като булка, накичена с цял арсенал монети и металически украшения, със замрежено от косици лице и с огромно чемширено ветрило около главата. А от двете страни на булката, на стената, са закачени портретите на българския княз, на президент-министъра и на военния министър. Айвазиян седи на касата и поглежда недоверчиво, под вежди, любопитните посетители. До една маса в кьошето седи по турски върху сандък, постлан с килим, някой си българин, Ганьо Сомов, с антерия, с широк червен пояс и безконечни сини шалвари и пуши цигара с едно дълго, черно, с янтар на края, цигаре. Пред него на масата са разложени няколко тъмносини ялдъзлии мускали, от които половината празни, останалите напълнени с тершè. Г. Йовчев и още един помощник се разправят с „мющериите“ и най-добросъвестно удовлетворяват неутолимото любопитство на американките. Айвазиян се обажда сегиз-тогиз:
    – А бе лаф пара не чини, защо не им кажете да купят нещо.
    – Защо ѝ искаш един долар за ножиците бе, искай ѝ два долара. Позавърти я малко, кажи ѝ, че тези са стари ножици, няма ги вече в България; кажи ѝ, че от Насрадин Ходжа са останали. Насрадин Ходжая калма – тъй й кажи.
    – Я виж там онзи абдал какво иска.
    Около „булката“ се набрали няколко американки. Помощникът им обяснява надълго и широко частите на костюма и сватбения обред и им откъсва от чемшира по две-три засъхнали листенца. Те си отварят чантичките и старателно скриват сувенира. Айвазиян се обажда:
    – Земай им по пет цента бе, нали ги видиш какви са будали!
    Посетителите отиват към масата на бай Ганя. Гледат мускалите, миришат ги и разпитват нещо. Бай Ганьо не им проумява от приказката, гледа ги, пухти с цигарето и чете броениците:
    – Е че като не ти проумявам, къзъм . Я ела тукбе, Герги ли ти беше името, я ела, моля ти се, виж на тази какво ѝ се иска.
    Аз седнах на сандъка при бай Ганя. Той ми разправи, че е пратен тука от един цариградски евреин да продава терше. Трийсет дена се клатил из Средиземно море и Атлантическия океан, догде стигне от Цариград до Ню Йорк. Омръзнало му да седи и в Чикаго.
    – Бамбашка свят – оплакваше се бай Ганьо, – студен свят. Па и женските им хептен заиф работа. (При тия думи бай Ганьо презрително изгледва посетителките.) Е друго са нашите хора, жените, гледаш го, едро, червено, здраво, пращи, дявол да го земе!
    Бай Ганьо обръщаше разговора все към „женския въпрос“.
    На г. Айвазияна търговията отиваше твърде зле, според думите му, но той имаше надежда да разпродаде повечко „рядкости“ в последните два месеца, септемврий и октомврий, когато, след летния сезон, по-заможните американци ще посетят изложението.

    Алеко Константинов създава своята забележителна творба „До Чикаго и назад“, след като през 1893 г. посещава световното изложение в Чикаго. Подтикнат от близки приятели и от други сънародници да разкаже за пътуването си, Алеко пише своите пътни бележки, които остават в българската литература като ярко явление, като етап в нейното развитие. Произведението притежава особеностите на жанра пътепис – разказва от първо лице за действително пътешествие, като отразява впечатленията и преживяванията на пътуващия. В историята на нашата литература това е първият пътепис, който толкова подробно, живо и многоаспектно разказва за далечно пътуване и същевременно задълбочено сравнява живота в България и в Америка, в Америка и в Европа. Повествованието следва хода на Алековото пътуване, но не подчинява строго композицията си на хронологичния принцип. Разказаното е структурирано не според последователността на случките, а според подбора и осмислянето им от автора. Някои моменти от пътуването са пропуснати, други са предадени лаконично, трети – изключително подробно.

Световното Колумбово изложение в Чикаго през 1893 г.

    Като всяко пътуване и Алековото до Америка е колкото опознаване на света, толкова и откриване и преоткриване на себе си. В края на ХIХ в., наскоро освободен от вековно турско владичество, българинът гледа с любопитство и към света, и към самия себе си. Едновременно с желанието да види свят у него се пораждат и въпроси за положението на България сред останалите нации, за лицето, с което младата българска държава може и трябва да се покаже пред света, за диалога с други народи, за развитието спрямо тях. Алековият пътепис не само поставя всички тези въпроси, но ги нюансира и задълбочава. И още по-важно – успява да отговори на повечето от тях.
    Откъсът, който разказва за посещението на българския павилион и на Midway Plaisance, е показателен за интереса на Алеко към темата за българското присъствие в света. С любов към родината си, но не и с безкритично родолюбие писателят описва, съпоставя, иронизира, коментира. И успява да избегне както крайното сляпо чуждопоклонничество, така и страха от чуждото и вкопчването в родното. Проблемът „свое – чуждо“, който винаги е вълнувал българина и през Възраждането е пряко свързан с проблема за националната независимост, в Алековия пътепис придобива ново звучене.

Прочутият локомотив „Джон Бул“ (произведен през 1831 г.)
на световното изложение в Чикаго през 1893 г.

    Специален герой в пътеписа е неговият автор. Образован и начетен, с отношение към европейската и към световната култура, аналитичен, сетивен и проницателен, той забелязва, описва, понякога коментира, съпоставя. Позицията му е интригуваща и убедителна, мнението му е ясно, но ненатрапчиво. Отношението му е добронамерено, незлобливо. Любопитен, прям, отворен, с чувство за хумор и същевременно сериозен в оценките си за чуждото и своето, пътеписецът присъства като сладкодумен разказвач и събеседник на читателя. Той се вълнува от видяното и го пресъздава живо и динамично, крайно емоционално преживява и съвсем трезво преценява българското присъствие на Чикагското изложение. При цялата субективност на жанра неговите оценки за видяното всъщност са максимално обективни, защото не са едностранчиви и тенденциозни. Понякога с тъга и жал, друг път с нескрит упрек или с недоумение, трети – със спасителна самоирония Алеко описва присъствието на България на световния форум. Същевременно присмехът му не подминава и американските домакини, които възторжено и доверчиво приемат видяното, пречупват го през собствената си неинформираност и не разбират нито достойнствата, нито нелепостите на българското представяне. Пътеписецът успява да направи разнопосочен анализ на видяното и да стигне до проблема за диалога между различните култури. Особено любопитни са разсъжденията му за въобразеното, несъщинското общуване. Безпощаден към своите, когато коментира качествата и поведението на Айвазиян и на неговите помощници, Алеко е и мъдър, философски извисен, разбиращ, че суетата и повърхностното възприемане на света са присъщи не само на българите. Важно е, че пътеписецът посещава Америка не като представител на една културно изостанала нация, а като европеец – със самочувствие, с чувство за хумор, с умение да наблюдава и да анализира.

Административна сграда на Световното колумбийско изложение, Чикаго, в деня на откриването – 1 май 1893 г. 

    Сред героите на откъса се откроява търговецът Айвазиян – явно предприемчив и познаващ законите на дребната търговия, но представящ България неуместно. Характеристиката му се гради предимно косвено чрез описанието на бараката и на стоката му. Търговският му нюх му е подсказал, че може да се търгува с предмети от бита, купени евтино от българските села, но предлаганото никак не е съобразено с идеята България да се представи добре пред света. Неразгадаем е замисълът както на изложеното в неговата барака, така и на подреденото в невзрачния български павилион. Защото замисъл всъщност няма. И на двете места странно съжителстват булката и войникът, селянинът и гражданинът; едва се забелязват сред „всевъзможни дрънкала“ ценните продукти. А някои от хората, които представят България на Чикагското изложение, са случайни, некултурни, необразовани. Видно е, че нито има традиции в подобни начинания, нито младата българска държава особено се е погрижила за събитието, нито възможностите Ӝ са съизмерими с възможностите на големите държави.
    Г-н Айвазиян е в компанията на търговеца Ганьо Сомов – един от прототиповете на легендарния Бай Ганьо, на когото Алеко посвещава отделна книга. Известен факт е, че именно този човек впечатлява писателя в Америка и става причина по-късно във въображението на автора да се роди уникален литературен герой. Първичен, директен, нелюбезен, неадекватен на ситуацията, в която се намира, Ганьо Сомов е олицетворение на невежеството, малокултурието и ограничеността. Неспособен да проявява внимание, невладеещ чужди езици, воден единствено от личните си дребни търговски интереси, той се държи неучтиво, пренебрежително и нелепо с посетителите, опитва се да ги измами и дори се гордее с това, отчита го като проява на превъзходство. Като всеки ограничен човек, мери света със своя аршин и всичко, което не разбира, регистрира не само като различно, но и като незначително, неавторитетно.

Изглед от птичи поглед към Световното изложение в Чикаго, 1893 г.

    Увлекателният разказ за Алековото пътуване до Америка съдържа нов поглед към родното, което преди Освобождението и непосредствено след него е безспорна ценност. В последното десетилетие на ХIХ в. българинът вече не е затворен в собствения си свят, за да съхрани опорите на своята идентичност и да се предпази от асимилация. Националноосвободителните борби и тяхното осмисляне от литературата са откроили модели на родолюбие, на героизъм, на саможертва в името на националните идеали; дали са поводи за самочувствие и национална гордост. Дошло е време, когато свободният българин може да погледне към себе си и критично да прецени мястото си в Европа и в света, да преосмисли отношението си към чуждото. То вече не е заплаха, а възможност за съизмерване и развитие. В широките мащаби на света се оказват важни културните достижения и личностните качества. Извън границите на родината си и българинът, и чужденецът се нуждаят от възможности за диалог, от културен код, който да бъде разпознаваем и достъпен за всички участници в общуването. Смешно-тъжните намеци на Алеко са, че малцина владеят умението да общуват с различното; че в широкия свят хората са колкото абсурдно несъвместими, толкова и еднакви; че високите идеали често отстъпват пред първичните дребни страсти; че пред необятното познание за света човек може да предпочете пълната си кесия.

    Сам Алеко е определил своите пътни бележки като „леки, хвъркати“. Пътеписният разказ е жив, непринуден, убедителен и емоционално завладяващ. Повествователят сякаш е в постоянна връзка със своя читател, с когото споделя впечатленията, преживяванията и размислите си. Позицията му е ясна, заявена открито и същевременно формата за 1 л. ед. ч. често отстъпва пред „ние“ – формата. Дискретното напомняне, че разказаното е видяно от още очи, че преживяването не е индивидуално, а на цялата група пътуващи българи, е средство за постигане на още по-голяма достоверност.

Централните павилиони на Чикагското изложение

    Въздействието на откъса до голяма степен се дължи на впечатляващите описания – подробни, детайлни, граничещи с кинематографична точност, те изграждат неповторима атмосфера и създават у читателя усещането, че самият той е видял и почувствал разказаното. За точното пресъздаване на картината допринася и автентичният език, с който тя е описана. Архаизмите, диалектизмите, турцизмите не само носят усещането за епоха, но и бележат културните различия. Безпогрешният усет на Алеко за културните белези поставя езика на видно място сред тях. Затова и картината оживява и зазвучава чрез речта на героите. Майстор на диалога, в този откъс само с няколко реплики писателят е характеризирал героите си Айвазиян и Ганьо Сомов. И умело е потиснал собствения си коментар, защото чрез поведението и речта си те са се самопредставили красноречиво, впечатляващо, запомнящо се.
    Стиловите и езиковите особености на Алековия пътепис не могат да бъдат разглеждани, без да се обърне внимание на неподражаемото и ненадминато чувство за хумор на повествователя. Всички нюанси на смешното – от едва доловимия хумор, през виртуозната ирония, до явната изобличителна насмешка – присъстват в разказа. Редуват се, смесват се, оформят плетеница от нишки, по които може да тръгнат възприемането и тълкуването на споделеното. Овладяно по Алековия начин, смешното притежава неограничени възможности за въздействие. Именно то превръща пътеписа „До Чикаго и назад“ в изключителен текст, надхвърлил многократно възможностите на жанра.

Изтеглете файла и изпълнете задачите.