Надеждите на българското общество за бърза положителна промяна след разпадането на Съветския блок не се реализират според очакванията. Преходът към парламентарна демокрация и пазарна икономика се оказва бавен и труден. След свалянето на Живков държавните постове са поети отново от дейци на БКП, която се преименува на БСП (Българска социалистическа партия). За държавен глава е избран външният министър Петър Младенов. Министър-председател става Андрей Луканов. Формира се и опозиция и на 7 декември 1989 г. е учреден Съюз на демократичните сили (СДС) с председател Желю Желев. Възстановена е многопартийната система.
През юни 1990 г. са проведени парламентарни избори. Първа сила в тях е БСП, следвана от СДС, БЗНС и Движението за права и свободи (ДПС) – новосформираната партия на българските турци. На 12 юли 1991 г. новият български парламент приема Конституцията на Република България. Тя е демократична и гарантира многопартийната система, частната собственост, правата на гражданите и разделението на властите. През зимата на 1990 – 1991 г. настъпва остра икономическа криза и правителството на Луканов е принудено да подаде оставка. Следват гладни години. През 1992 г. Желю Желев е избран чрез пряко гласуване за президент.

В края на 1991 г. е съставено правителство на СДС начело с Филип Димитров. Той се заема радикално да промени системата, като отрича всичко постигнато от предишния режим. Върната е национализираната собственост на хората. ТКЗС са унищожени. Вместо до стопански възход обаче тези действия довеждат до разпокъсаност на земята и нейното пустеене. Унищожена е военната промишленост, която носи приходи на държавата. Съсипана е българската тежка индустрия. Правителството не оправдава очакванията и подава оставка. В края на 1992 г. е сформиран кабинет на независимия проф. Любен Беров. Неговата основна задача е да извърши приватизация на държавните предприятия. Реформите не са успешни. Възниква сериозна организирана престъпност и се появяват т.нар. мутри – криминални елементи, които се занимават с изнудване, пране на пари, търговия с наркотици и други незаконни дейности. Властта се оказва слаба, за да се справи с тях. Следващото правителство на БСП, начело с Жан Виденов, също се оказва неспособно да извърши реформите. Настъпват фалити на банките и ново изостряне на стопанската криза.
През 1996 г. отново е избран президент от СДС – Петър Стоянов. На следващата година кризата се задълбочава. Обезценява се левът, хората губят спестяванията си. Недоволството е масово и Жан Виденов се отказва от властта. В началото на 1997 г. е сформирано правителство на СДС начело с Иван Костов. Той стабилизира банките и преобразува здравеопазването, образованието и армията. Макар и не всички реформи да са успешни, външнополитическите успехи на този кабинет са безспорни. Той печели подкрепата на НАТО, а България започва преговори за присъединяване към ЕС.

Преходът към демокрация в политиката се оказва по-лесен и плавен от този в икономиката. Преминаването от планово към пазарно стопанство става бавно и мъчително. Много хора плащат тежка социална цена. През 90-те години липсва силна власт и ясни правила в различни сфери. Това дава възможност на някои хора да забогатеят незаконно. Други губят работата и спестяванията си и обедняват. Сигурността на гражданите е сериозен проблем.
В духовната сфера също настъпват промени. Старите ценности са отречени, но новите не са ясно посочени. Това довежда до изкривена представа за демокрация и свобода сред някои хора. Новобогаташите и част от политиците провъзгласяват себе си за елит. Те демонстрират западни ценности и стил на живот, но разочароват обществото с личните си качества. Въпреки че преходът е тежък и бавен, като цяло посоката е правилна. България напредва по пътя към парламентарната демокрация.