Войната приключва с подписването на предварителния Санстефански мирен договор на 19 февруари (по нов стил 3 март) 1878 г. Той учредява автономно княжество България, което обхваща ядрото на българските земи в Мизия, Тракия и Македония (без Северна Добруджа, предадена на Румъния, и Нишко – на Сърбия). Европейските държави отхвърлят договора, защото се опасяват, че обширното ново княжество ще изпадне под пълно руско влияние.

На 1 юли 1878 г. в Берлин се свиква конгрес, на който Великите сили разпокъсват българските земи на 5 части. Румъния се разширява в Северна Добруджа. Освен Нишко Сърбия получава и Пиротско. Султанът си връща цяла Македония и Одринска Тракия. Между Дунав и Стара планина е създадено васално княжество България, а на юг – автономна провинция Източна Румелия. Тези решения пораждат у българите желание за съпротива и за обединение на разпокъсаните земи.

Още след подписването на Санстефанския договор българите от земите, оставени извън границите на новата държава, започват протести. Те се засилват след подписването на Берлинския договор и водят до масово движение. През август 1878 г. революционери като Любен Каравелов и Стефан Стамболов основават комитетите „Единство“, които обхващат княжеството, Източна Румелия и Македония. В началото на октомври 1878 г. в района на Средна Струма и Разложката котловина избухва въстание. След намесата на турската армия в края на ноември въстаническите чети са разбити.

Българските правителства бързо изработват своя доктрина по националния въпрос. Тя се основава върху Берлинския договор. Той гарантира религиозните свободи на християните в Европейска Турция и задължава султана да проведе реформи и да въведе автономно управление в Македония. Тъй като българите в нея са повече от половината от населението, то в София очакват бъдещата автономна Македония да се оформи като поредна трета българска държава и в недалечно бъдеще да се обедини с княжеството. Това е българската доктрина за неделимост и автономия на Македония. Тя се отстоява във външната политика на държавата цели 35 години, до Балканските войни.

Основното средство за постигане на тази цел е дипломатическият натиск върху Високата порта и Великите сили, но той не дава значим резултат. София много разчита и на Българската екзархия, която разглежда като силно средство за въздействие както върху султана, така и върху българското население, останало под негова власт. Подобна политика е провеждана и по отношение на Одринска Тракия. Българският национален въпрос бързо застава в центъра на външната политика на княжеството и силно влияе и върху неговата вътрешна политика. Всички български партии и правителства се опитват да използват всяка възможност за неговото решаване.