Иван Вазов, „Под игото“, XVII глава „Представлението“. Да разбера какво (не) зная

Произведението

„Представлението“ е глава от романа „Под игото“ от Иван Вазов. В периода 1887 – 1889 г. Вазов е изгнаник в Одеса по политически причини. Спомените му за национално-освободителното движение и мъката по отечеството го подтикват да напише . Под измисленото име Бяла черква в него оживява Сопот, родният град на поета, а съгражданите му са пресътворени в романови образи. Първоначално писателят възнамерява да озаглави произведението си „Кървава заря“, но след допитване сред приятелите си се спира на заглавието „Под игото“. За първи път творбата е отпечатана на части в периодичното издание „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, а като отделна книга е публикувана през 1894 г.

Сюжетът

Романът „Под игото“, от който е главата „Представлението“, разказва за събитията около Априлското въстание (1876) – неговото организиране, избухване и потушаване. Сюжетното действие се разгръща в малкото подбалканско градче Бяла черква в периода май 1875 – май 1876 г. Всичко започва в прохладна майска вечер, когато в двора на един от уважаваните граждани, чорбаджи Марко, нахлува неочакван гост – Иван Краличът. Той е беглец от Диарбекир, мястото, където османската власт изпраща на заточение своите политически противници. Въпреки желанието на чорбаджи Марко да скрие Краличът, той трябва отново да бяга, тъй като преследвачите са по петите му. След серия от ситуации, които заплашват отново да бъде заловен, той намира помощници в лицето на дякон Викентий и доктор Соколов, с когото по-късно става пръв приятел и съмишленик. Те му помагат да промени името и самоличността си. От този момент нататък започва историята на Бойчо Огнянов. Това е новото име, което беглецът приема и с което постепенно става важна фигура в живота на Бяла черква. Над него постоянно тегне заплахата да бъде разкрит и заловен от властите, но това не го спира да върши тайно своята дейност – организирането на революционната борба. Действията на Бойчо Огнянов постоянно са следени от Кириак Стефчов, предан на османската власт градски първенец, който във всеки удобен момент търси възможност да злепостави Огнянов.

В романа се описват различни моменти от живота на Бяла черква – семейния и обществен бит, училищния живот (главата „Радини вълнения“), културните прояви („Представлението“), градските сплетни и клюки („Женският метох“), политическите настроения („Силистра йолу“, „В Ганковото кафене“). В хода на действието пламва и една красива любов – между Бойчо Огнянов и младата учителка Рада Госпожина. Основният акцент обаче е върху процеса на революционизирането на Бяла черква и превръщането на обикновения човек в личност, която осъзнава правото си на свобода и независимост. Многоплановостта на сюжета и разнообразието на изобразения в него свят подтикват изследователите на романа да го нарекат „енциклопедия на българския национален живот“.

Главата „Представлението“ отразява момент от културния живот на Бяла черква. Главата започва с пояснение за съдържанието на драмата. Разказва се за подготовката на представлението – избора на роли, подбора на декори и костюми, и за вълненията на публиката. В хода на действието се проследяват реакциите на зрителите и постепенното им вживяване в пиесата.

Върхов емоционален момент е щастливата среща на Геновева с графа и запяването на песента, която е заменена от революционна. Разплитането на сюжета настъпва с извикването на Бойчо Огнянов в конака и успешното разрешаване на проблема.
Специфичното в текста е оформянето на два сюжетни плана: плана на представлението (разказа за страданията на Геновева) и плана на реакциите на публиката. Българинът от времето на Възраждането възприема сюжета на „Многострадална Геновева“ в буквален (конкретен) и в . Драмата разказва за неволите на Геновева, за несправедливото й обвиняване, за страданията й в пещерата. Накрая справедливостта надделява. Геновева и графът са щастливи, а злосторниците – наказани. За зрителите тази история описва възможността и за тяхното собствено избавление и освобождение. Тя се възприема в своето преносно значение – на сцената се играе едно, а публиката си представя и разбира друго.
Разгръщането на двата сюжетни плана се осъществява благодарение на особеното присъствие на похватите „театър в романа“ и „песен в романа“. Театърът съдейства за изграждането на представата за възможния щастлив край, а при запяването на песента двата сюжетни плана се събират в своя най-въздействащ момент.

Жанрът

„Представлението“ е само една от многото глави на романа „Под игото“. Романът е голямо по обем повествователно произведение. За разлика от разказа, който се фокусира върху случка с малко участници, романът съдържа множество събития и проследява съдбата на значителен брой герои. Докато в разказа действието се развива в кратко време, в романа то може да протича и в продължение на години. Така и главата „Представлението“ описва една от многото случки в произведението, в която са включени някои от основните му герои. Тя отразява един етап от тяхната съдба.
Има различни видове романи според съдържанието им – исторически, биографични или автобиографични, фантастични, приключенски. Трудно е да се определи какъв точно е романът „Под игото“, тъй като в него има елементи от различни видове. Има характер на исторически роман, защото описва исторически събития (Априлското въстание и борбите за национално освобождение). Има елементи от битов роман, тъй като част от героите са представени в тяхната всекидневна и семейна среда. Заради неочакваните обрати в развитието на действието в определени моменти напомня за приключенските романи. Съществува виждането, че „Под игото“ е . Така се назовават големи епически произведения, които изобразяват исторически събития от изключително значение за развитието на даден народ.

Теми и мотиви

Главни теми в „Под игото“ са темите за освободителните борби и националното самоосъзнаване на българите. В центъра на романа е превръщането на обикновения и мирен човек в силна и борбена личност. Основната тематична посока на произведението може да се изрази най-точно чрез думите на едно Вазово стихотворение от стихосбирката „Епопея на забравените“:
И в няколко дена тайно и полека
народът порасте на няколко века!

В хода на романа се преплитат темата за страха и робското примирение и темата за смелостта и готовността за противодействие и саможертва.

Главата „Представлението“ предлага една необичайна гледна точка към тези теми. В центъра е проблемът за първите театрални представления у нас и за културния живот на българското общество. Зад нея обаче прозира голямата тема на романа – за националното осъзнаване на българския народ. Заедно с това са застъпени и допълнителните теми за изграждането на театрална публика през Възраждането и за възпитателната сила на театъра.

Темата за изкуството има още един план. Представени са неговите неограничени възможности за въздействие и преобразуване. Изкуството има двойствен език – казва се едно, а се подразбира друго. То служи за споделяне на неща, които разбират само посветените. Така е и с представлението в „Под игото“. Зрителят търси прилики между извършващото се на сцената и своята съдба. Тези внушения се осъществяват и чрез специфичното присъствие на мотива за песента. От една страна, преминаването на любовната песен на Геновева и графа в бунтовна песен сигнализира за пробуждането на духа на народа. От друга страна, преводът на песента, който Дамянчо Григорът прави за бея, по забавен начин показва как изкуството може да приспи бдителността на властника.

Героите

Романът предлага изключително богатство от образи. Изследователите му твърдят, че общият им брой надхвърля 40. В главата „Представлението“ са включени някои от основните сред тях, които са изобразени преди всичко чрез действията и речта си. Важна функция за опознаването им има повествователят. Той въвежда в атмосферата на случващото се, но и постоянно коментира постъпките и реакциите им. В началото повествователят обръща внимание на отделни герои.
Представени са актьорите: господин Фратю в образа на Голос, Илия Любопитния като Драко. Графът се играе от Бойчо Огнянов. Отделни фигури от множеството също са отличени заедно с техните коментари. Дочуват се репликите на всезнаещите Хаджи Смион и кака Гинка. Следят се възторгът и възмущението на простодушната публика, която не прави разлика между театър и действителност (бабичките и майката на господин Фратю например).

Освиркванията от страна на Кириак Стефчов на играта на графа (Бойчо Огнянов) подсказват за двата основни лагера, на които са разделени героите в „Под игото“. От едната страна са родоотстъпниците, покорни и верни на властта, представяни от Кириак Стефчов. От другата страна са родолюбивите българи, готови на всичко за освобождението на отечеството си и вдъхновявани от водачи като Огнянов.
Интересен момент при представянето на героите е, че след запяването на революционната песен авторът вече не споменава конкретни имена, а говори за всички. Песента превръща цялата публика в една душа, в едно цяло. За разлика от други глави от романа, където вниманието е насочено към конкретни герои, в сцената с представлението на преден план излиза колективният образ на народа. Единствено отличени с имената си след този върхов момент са бъдещите водачи на революцията – Бойчо Огнянов и Тодор Каблешков.
Особено откроен е и Дамянчо Григорът с неговото говорене, благодарение на което за бея остават скрити истинските възторзи на присъстващите в залата.

Лупа

Имената на голяма част от героите в романа „Под игото“ са значещи. Обичайно така се подсилва някакво качество, особеност на характера или негативна черта у героя. Името на Бойчо Огнянов е измислено преднамерено. То отразява личността му – неговия боен дух и готовността му да мине през огън за отечеството си. За много от белочерквенци Бойчо Огнянов след появата си в представлението остава известен като Графа. А беят до самия край на описаните в романа събития се обръща към него с „Консуле“, резултат от заплетения превод на Дамянчо Григорът.
Михалаки Алафрангата е наречен Алафранга заради вкуса му към френското облекло и модните панталони. Мичо Бейзадето означава Мичо Знатния, Богатия, но също и „син на големец“. Името на Иван Селямсъза е в пълен контраст с открития му и общителен нрав. Селямсъз на турски е „човек, който никого не поздравява“. Названието на подбалканското градче, където основно се развива сюжетното действие, пък идва от турското наименование на Сопот – Акча Клисе, което в превод означава именно Бяла черква.