Елин Пелин, „Косачи“. Да прочета

  Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа. Безкрайното Тракийско поле потъна в мрака, сякаш изчезна, и се предаде на дълбока почивка под монотонния напев на жаби и щурци. Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе. Земята отвори страстните си гърди и замря в наслада.
  Марица тихо подплиснуваше мътните си води, пълни с удавници, и с лениво спокойствие се ширеше между тъмните брегове, обраснали с върби и ракитак. Влага и хладина лъхаше из тайнствените ѝ недра. От ливадите край нея се обади ясен мъжки глас и потъна в тишината:
– Ан-дре-я-я-я, Ан-дре-я-я-я!
– Ида, и-даа! – отзова се друг отдалече. След малко светна огън. Бухнаха игриви пламъци. В тяхната слаба светлина, която се поглъщаше от околния мрак, се мярнаха хора. Това бяха петима селяци от загорските краища, дошли с коси на рамо да търсят работа в далечна Тракия, дето тревите зреят по-рано. Лазо, сух, слабичък момък, беше приклекнал до огъня и потикваше съчките. Другите, увити в ямурлуци, бяха налягали около огъня, уморени гледаха играта на пламъка и мълчеха. Най-старият от тях, петдесетгодишен мъж, беше подпрял глава на жилестата си, гола до лакет ръка, тъмнобляскава като желязо, и пушеше замечтано. Срещу него лежеше Благолажът. Той постоянно шаваше и се мъчеше да скрие краката си под късия ямурлук. Русите му чорлави мустаци взимаха половината от лицето му. Под големите му гъсти вежди играеха хитри и умни очи.
– Какво замълча, Благолаж? Карай де – каза му Лазо, който трупна съчки на огъня и легна.

Благолажът поглади бялото мъниче, което лежеше пред него на купче, шавна още веднъж и почна:
– Едно време, в някое си царство, имало една царска дъщеря... Тя била хубава, хубава, друга като нея нямало! Косата ѝ се влачела подире ѝ като копринена река и лъщяла като злато. Очите ѝ били черни като тая черна нощ и всеки, когото поглеждала, умирал от любов по нея.
– Ей! – въздъхна Лазо.
– Мълчи! – обадиха се другите.
– Много лъже – рече Лазо.
Благолажът го погледна право в очите.
– Това е приказка бе, хлапе! Бабини деветини... измислици! – рече Лазо и някак нерешително и плахо се озърна в тъмнината, дето на няколко крачки от тях спокойно чопкаше из ракитака черният силует на магарето.
– Това е приказка, разбираш ли – рече твърдо Благолажът и настави: – Защо ти е истината? Да взема да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор или за смачканата килимявка на дядо поп? Или да ти разправям за нас, голи-голтаци, дето сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама защо ти е тая пуста истина? Ами тия чудновати работи, дето ми ги разправяш, защо ми са? – отговори Лазо.
– Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш... И току-виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова... да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.

И Благолажът продължи:
– Тая царска дъщеря била, знаете, огън! Три пъти се женила тя за трима царски синове и тримата още първата вечер умирали в ръцете ѝ, задушени от вълните на косата ѝ ... Със самодивските си целувки тя като усойница змия изсмуквала из устата им кърви, алени кърви, и ги пила... Последните думи Благолажът произнесе остро и със стиснати челюсти, сякаш заби нож. Слушателите отговориха на тоя удар със страстни възклицания. Едно продължително и тежко сумтене неволно издадоха гърдите. Лазо удари с юмрук земята и изпъшка:
– Бре, вещицата!
Унесени от приказката, другарите му дадоха знак да мълчи. После? – пламенно настоя Лазо.
– Какво повече от това? – рече Благолажът спокойно.
– Вещица! – въздъхна пак Лазо. – Ей, Благолаж, приел бих такава смърт, казвам ти, приел бих. Ти – това? Да видя, па да не повярвам – рече един от другарите му и като потикна огъня, почна тънко и крекливо да се смее: – И твоята Пенка има златна коса. Пък ти си още жив.
– Друго е моята Пенка... тя...
– Затова я остави, та се допиля чак тука!... И тебе ти е мъртво сърцето, приятелю! Няма месец откак се земахте, и ти ѝ се насити и я остави – отговори Стамо, който досега мълчеше и мислеше нещо.
 Той имаше суров поглед и неподвижно лице, по което светлината от огъня играеше като по камък. Гласът му беше тежък и грапав. То си е моя работа – отговори Лазо глухо и преглътна гласа си.
– И нейна работа ще е, да си намери друг, ако не си е намерила досега – рече пак Стамо.
– Да не вярваш – отговори някак плахо Лазо, жегнат от смътна догадка.

Настъпи продължително мълчание. Последните пламъци на догорелите вече главни трепкаха над огъня бързо и безсилно, току да угаснат. Далеч нейде се вдигна тънък писък като жален стон на някоя поразена от куршум душа, вдигна се високо и зловещо и сякаш ударен о небесния купол, падна в тайнствените води на Марица, удави се и умря. Косачите се спогледаха плахо. Очите им се питаха. Благолажът вдигна тайнствено пръст, ослуша се дълго и рече:
– Кукумявка е.
 В ракитака неспокойно задрънка тъпото клопотарче на подплашеното магаре. Мънъчето скочи и прилая срещу мрака. Тайнствената нощна тишина стана някак зловеща. Лазо въздъхна дълбоко.
– Въздишай, момче – има защо... Млада булка си оставил! – обади се закачливо и хитро Благолажът и заговори пак с езика на приказките си:
– Буйна е младежката кръв, момчета! Недейте се чуди, че излизат неверни млади невести, оставени от юнаците си!... Знаете ли какво бе казал калугерът Мисаил, кога бе хвърлил брадата и калимявката? – „Това, дето ми е на главата, мога да сваля, но това, дето ми е в сърцето, не мога да извадя.“ Проклето сърце, такава му е пустата направа.

– За Пенка това е лесно, тя има стари любовници – обади се Стамо и се изтегна.
– Пък и бива си я – каза лукаво друг.
 Лазо пак погледна в тъмнината плахо. Каменните Стамови думи го удариха в сърцето.
Огънят угасна. Стана тъмно. Дружината замълча. Една звезда се совна и преряза небето с огнена черта.
– Някой сиромах предаде дух – проговори Лазо.
– Я някоя млада булка се предаде другиму – рече неподвижно.
Благолажът и попита:

– Лазо, ти чул ли си песента за невярната булка Стояница? Тя не е чудновата като приказката. Искаш ли да я изпея?
– Все едно. Като сте такива магарета! – рече Лазо.

Веднага в тъмнината се поде гъст, сладък и треперлив глас и заизвива тъжна прочувствена песен. Думите, като пъстри и миризливи цветя, се изплитаха на венец, занизаха се една след друга и с безкрайна болка се спущаха в поток от звукове и разправяха историята на невярната Стоянова булка. 
Млад Стоян войник отишъл и поръчал на своята вчера доведена хубава невеста, ако го обича, да не ходи на Гургульово кладенче за вода. Едвам Стоян се затулил, и Стояница си спомнила за млад Гургул, с когото са се любили. Пременила се, втъкнала китка на ухо и с менци бели на рамо отишла на проклетото кладенче. ... Там я пресрещна млад Гургул,
младо му сърце играло, черни му очи святкали...
 Благолажът прекъсна и като се понадигна, рече:
– Харесва ли ти се тая песен, Лазо? Лазо не отговори.
– Спи – рече Благолажът и се подпря на лакът.
– Я спи, я плаче – обади се Стамо.
– Да съм като него, сега бих си отишъл, вярвайте бога – рече подигравателно Благолажът. Лазо лежеше и мислеше. Подигравките на другарите му се забиваха като остри игли в сърцето и спираха дъхът му от мъки. Тия шеговити подкачки за миг му се сториха възможни. Пенка наистина го обича, но невидени очи скоро се забравят... Вчера ме зема и ме остави да скита, ще си каже тя, и ето... Тъжната история, която песента разправяше, отнесе ума му в тяхното село. Там също има кладенче. То е скрито в шумака под село. Там неговата Пенка всяка сутрин и всяка вечер ходи...
Мъчителна въздишка се изтръгна из Лазовите гърди. Нощта напредна и унесе в дълбоки сънища всичко наоколо. Тъпото клопотарче на магарето вече не биеше. Бялото мънъче, свито на кълбо, спокойно бе заспало край догорелия огън, над който едва-едва избухваха и гаснеха немощни пламъчета. Марица тихо подплиснуваше тъмните си води между сънливите брегове и разправяше невнятни приказки на нощта.
 Косачите един след друг заспаха. Огънят почна да загасва.
 Само Лазо не заспа. Закачките размътиха младата му душа и въображението му зарисува картини, една след друга по-мъчителни. Мисълта му го отнесе при Пенка в село. Той я вижда тънка, пъргава и бяла като сняг. Тя стои на къщния праг и дълго и тъжно гледа прашния път, който се вие из полето за към далечни страни. По тоя път замина Лазо и я остави. Остави я за пуста печалба... Усилни годините станаха, какво да се прави! Утре рано тя ще стане и пъргава, като сърна, ще иде на кладенчето за вода... Там тя, може би, ще намери... ех, знае се кого! Той много я задяваше на хорото. Той е луда глава и умее... Па и Пенка... жена – мож ли да ѝ вярваш!
 Ето. Тъмни, шумнати храсти затулят кладенчето. В тяхната зеленина се белее Пенкиното хубаво лице, а по него минава с милувка мъжка ръка... Чужда ръка...
 Лазо се стресна и стана.
 „Какво правя аз тука?“ – помисли той и отметна ямурлука.
 Нощта мълчеше. Само щурците тихо и едногласно църкаха: Пенка, Пенка, Пенка...

Рано сутринта, когато дрезгавината на близкия ден вдигна косачите, те видяха, че Лазо не беше при тях.

• Изтеглете работния лист, отговорете на въпросите и попълнете таблиците по зададените модели.