Когато дядо ходил на училище

   Живели някога в една схлупена къщурка накрай село дядо и баба. Едва свързвали двата края.
   Един ден дядото рекъл:
   – Ей, бабо, няма свършване това наше тегло!
   – Знаеш ли защо, дядо? Защото сме безкнижни, неграмотни. Пък който е ходил на училище, бързо се замогва и на старини добрува.
   – Ами че тогаз и аз ще отида на училище. Може пък да ми потръгне.
   Изправил се дядото пред селския учител.
   – Добро утро, даскале! – рекъл.
   – Сполай, старче! Какво те води насам?
   – Дошъл съм на училище.
   – Хайде, хайде, сетил си се и ти за наука и училище! – отвърнал учителят.
   Ала старецът не искал да си ходи.
   И тъй като вече дошло време да бие звънецът, учителят го вкарал в класната стая, сложил го да седне на един чин.
Като свършили часовете, дядото тръгнал за дома си.
   Върви, навел глава, подпира се на тояжката си. И – виж ти! – в прахта лежи шарена кесия. Развързал я – пълна с

жълтици. Радостен, забързал той и още отдалеч се провикнал:
   – Права беше, бабо! Ето, като отидох на училище, късметът ми проработи. Виж, намерих кесия с жълтици!
   Плесна ла бабата с ръце:
   – Ех, на стари години да ни олекне!
   На другия ден чорбаджията, който си бил загубил парите, тръгнал из селото да пита дали някой не е намерил една кесия. Похлопал най-подир и на дядовата врата. Попитал:
   – Ей, старче, да си намерил кесия с жълтици?
   Дядото бил честен човек. Отвърнал:
   – Намерих.
   Зарадвал се чорбаджията и задъхано извикал:
   – Къде… кога… старче, намери тая кесия?
   – Ами че когато ходих на училище, та на връщане у дома…
   – Уф! – изпъшкал алчният богаташ, махнал с ръка и си тръгнал, като мърморел под нос. – Когато този е ходил на училище, аз още не съм бил роден. 
                        Хърватска народна приказка