Приложение 1 – Българска национална литература
Под българска национална литература разбираме литературното творчество, създадено от български писатели на български език.
С национална литературна класика означаваме най-ценното в историята на една национална литература.
Българската литература е една от най-старите в Европа. Началото и́ се отнася към ІХ век. В нейната история се различават три големи периода, определени от историческата съдба на българите:
• старобългарска литература
• възрожденска литература
• нова литература (литература след Освобождението).
Старобългарската литература обхваща периода от ІХ до ХVІІ век. Това е времето на първосъздателите на българската литература.
Определящата част от литературните произведения имат религиозен характер. Затова те се създават в книжовни центрове, свързани с църквата и манастирите, а героите им са най-често общохристиянски светци: мъченици, проповедници, отшелници или чудотворци. Текстовете на старобъл-гарската литература са ръкописни, тъй като все още не съществува печатна техника. Произведенията се разпростра-нявали чрез преписи на ръка. Книгите са били предназначени за малкото на брой образовани хора. Самата литература е била предназначена за четене пред публика и слушане. Ето защо, въпреки писмения си характер, старобългарската литература се разпространява предимно като устна.
Високо развитие старобългарската литература претърпява през Първото българско царство по времето на Цар Симеон, което се смята за Златен век на българската култура (Х – ХІ в.). Основни центрове на литературата през този период са Преславската книжовна школа и Охридската книжовна школа.
През Второто българско царство има също период на силен разцвет на литературата. Тогава се изгражда и развива Търновската книжовна школа (ХІV век) Най-значимите представители на старобългарската литература са светите братя Кирил (826 – 869) и Методий (ок. 815 – 885), Константин Преславски (ср. ІХ – нач. Х в.), Климент Охридски (ок. 840 – 916), Йоан Екзарх (ср. ІХ в. – ок. 930) , Черноризец Храбър (ІХ – Х в.), Патриарх Евтимий (ок. 1325/30 – 1401/12), Григорий Цамблак (ок. 1364 – 1420).
Възрожденската литература обхваща края на ХVІІІ и целия ХІХ век. Това е основно периодът на националноосвободителните борби. Идеалите на възрожденските писатели са националноосвободителното движение, просветата и борбата за църковна независимост. В зависимост от това, за разлика от старобългарската литература, литературата на Възраждането е светска по характер. Тя е обърната към обществено-политическите проблеми.
Създатели на тази литература са будителите. Затова основна нейна цел е пробуждането от съня, от робското подчинение. Писателите будители са модел за възрожденска личност, който съчетава твореца и общественика, поета и революционера в една неделима цялост. Такива са Паисий Хилендарски (1722 – 1773), Софроний Врачански (1739 – 1813), Добри Чинтулов (1823 – 1886), Петко Рачев Славейков (1827 – 1895), Любен Каравелов (ок. 1834 – 1879) и Христо Ботев (1849 – 1876).
Основен герой на възрожденската литература е борецът за национално и социално освобождение – хайдутинът, четникът, въстаникът, опълченецът. Водещата и́ идея е народната свобода.
Тя се съдържа в лозунга на българските националноосвободителни борби „Свобода или смърт“, който категорично отхвърля унижението на робството. В много случаи истинското значение на този лозунг е „свобода и смърт“, защото високата цена, която трябва да плати борецът, е личната му саможертва.
Под Нова българска литература се разбира литературата, създадена след Освобождението. Тя се дели на следващи подпериоди, определени от мащабни исторически събития.
Времето, през което се утвърждава новата българска литература, е между 1878 и 1918 година. Писателите от това време можем да наречем строителите, по аналогия със създателите на новата ни независима държава, наречени строители на съвременна България (Симеон Радев), защото те действително изграждат българската литература. След Освобождението моделът на възрожденския тип творец постепенно изчезва. Писателят се отделя от политиката. Появява се професионалният литератор.
Първият български професионален писател е Иван Вазов. Той участва и в държавното управление, дори известно време е бил министър на просвещението, но, възмутен от политическите нрави, се отдръпва. Дейността му като общественик е главно в областта на литературата и книжовните въпроси. Новия тип творец наблюдаваме и при Алеко Константинов, който е юрист по образование. Той обаче не работи по специалността си, а става писател. По-късно се кандидатира за народен представител, но само за да се убеди, че възрожденският му морал е несъвместим с политическите игри. Алеко загива по нелеп начин (убит е вместо друг).
Изключение от определящата тенденция е поетът Стефан Стамболов, съавтор на единствената издадена приживе стихосбирка на Ботев. След Освобождението той се занимава основно с политика и става един от най-значителните политици в историята на България.
Поради коренната промяна в обществено-политическата обстановка в България след Освобождението се променя и характерът на самата литература. Основният идеал на следосвобожденското време е изграждане на новата българска държава и догонване на европейските страни. Редом с високите идеали на строителите на съвременна България обаче се раждат и ниските цели на интересчийството и политическата партизанщина.
Така се оформят двата основни типа герои: интелигентът, културният човек, строителят на нова България и полуинтелигентът, простакът, чиято единствена амбиция е да граби и да се облагодетелства. Културният, положителният герой обикновено е пасивен, докато активни са безскрупулните и безкултурните (типичен пример е Бай Ганьо).
През този период литературата поставя и важния въпрос за това какъв е българинът, каква е националната ни идентичност. Писателите с особена острота усещат сложността на тази задача, трудностите, с които се сблъсква всеки опит за определяне на българското. Различните писатели реагират по различен начин на това изпитание. У Вазов патриотизмът ражда нагласата да се вижда главно положителното у българина, но примерите си той търси предимно в епохата на Възраждането, когато са били живи големите идеали. Алеко, от друга страна, представя по-скоро отрицателното, онова, което българинът не трябва да бъде.
Основни автори от началната фаза на този период са Иван Вазов (1850 – 1921), Алеко Константинов (1863 – 1897), Пенчо Славейков (1866 – 1912), Пейо Яворов (1878 – 1914), Елин Пелин (1877 – 1949), Йордан Йовков (1880 – 1937).