Училище, здравей!
Юлия Спиридонова-Юлка
Ваканцията свърши! Най-после! Не че не обичам ваканциите, но ми омръзна да скучая сам у дома. В училище е много по-интересно – непрекъснато се случва нещо забавно. А и госпожата е чудесна и не се ядосва лесно.
Мама много се учуди, когато видя, че я чакам на вратата. Обикновено е обратното. За малко да закъснеем, защото мама беше забравила страхотния букет, който лично избрах за госпожата. Миналата година стана съвсем същото, само че тогава бяхме с татко. Той забрави букета, а мама му се скара като на ученик.
По-миналата година пък (нали ставах първокласник) цялото семейство пожела да присъства на тържеството. Вървяхме към училището и всички бърбореха радостно. Всички… но не и аз. Ужасно се притеснявах заради проклетото „рррр“.
Още не можех да го казвам хубаво и сигурно децата щяха да ми се подиграват, да ме наричат бебе и кой знае какво. Размишлявах и влачех крака, стиснал здраво ръката на татко, когато изведнъж ми хрумна щура идея!
Просто щях да избягвам всички думи с „р“. Само че имаше малък проблем: казвам се Крум. Как да избяга човек от името си! Какво пък, ще си измисля друго име, реших аз. Например… Никола! Ура!
В онзи първи учебен ден училищният двор приличаше на цветарски магазин. Беше претъпкан с родители, баби, дядовци, учители, големи и малки ученици и всички носеха цветя. Когато най-после намерихме класа ми, не казах нищо, само кимнах. Не че съм невъзпитан, но не можех да кажа нито „здравейте“, нито „добър ден“, нито дори „привет“ – досещате се защо.
Към мен се приближи едно високо русо момче.
– Здравей! – извика то. – Как се казваш?
Поех си дълбоко въздух, отворих уста и…
– Аз се казвам Никола – изпревари ме момчето.
Край! Планът ми рухна с гръм и трясък. Измънках истинското си име… За мое огромно облекчение тогава никой не ми се присмя. Никола пък стана най-добрият ми приятел.
Най-сетне приближихме училището. Помолих мама да върви зад мен. Не исках другите деца да видят, че пристигам с нея, все пак вече съм третокласник. Мама се засмя, целуна ме бързо и мушна цветята за госпожата в ръцете ми.
Това там моят клас ли е? Хукнах към тях, размахвайки букета.
– Хей, хора! Здравейте! – извиках възторрржено.