„Шопско хоро“
Иван Мърквичка

    Човекът не може да живее сам. Той е част от семейството и рода, но също така е и неделима част от обществото, сред което живее, труди се, открива по-добре себе си във връзката с другите, придобива социален опит, намира приятели, съмишленици, опознава живота и света. Бидейки сред другите, сред общността, човекът оформя своя начин на мислене и система от ценности, в които вярва и които му помагат да живее пълноценно в колектива. Взаимоотношенията с другите хора са важна част от света на човека, от празниците и най-вече от делниците му. Връзките и отношенията на хората в обществото се подчиняват на установени в социалното пространство правила, които подреждат живота и създават усещане за стабилност и сигурност на отделния човек.

1. Защо човекът е неделима част от обществото?
2. Какво дава отделният човек на обществото и какво дава обществото на отделния човек?

    В различните исторически и културни епохи се установяват правила и норми на поведение, с които отделният човек трябва да се съобразява, за да бъде приет в колектива и да живее пълноценно в него. Нека припомним, че в епохата на Българското възраждане на преден план излизат националните стойности, които сплотяват хората и задават посоката на тяхното съществуване. Славното историческо минало, езикът, религията, общото национално пространство, борбата за свобода се превръщат в цел и смисъл на живота в общността. Човекът има своя мисия и ясен идеал и заедно с другите полага усилия за тяхното осъществяване.
    След Освобождението обаче целта е постигната, а общността не успява да открие друга перспектива към бъдещето, която да обедини хората. Липсват ясни правила и ценности и затова много от обществениците и литературните творци, включително Вазов, се опитват да възкресят идеалите на близкото минало като пример за своите съвременници. Новото време обаче изисква нов ценностен модел и го открива в общочовешкия морален кодекс, който е валиден за всички времена и епохи и има най-яркото си проявление в Библията. Любовта към ближния, уважението към него, добротата, любопитството към познанието и към света се превръщат в житейски избор на част от българите. Има, разбира се, и немалко хора, които са в конфликт с този модел. Те стават обект на хумористично изобличение в творбите на българските автори. Така човекът в обществото се превръща в основна тема за следосвобожденската ни литература. Иван Вазов преоткрива героизма, подвига и жертвеността от епохата на националноосвободителните борби като коректив на егоизма и дребнавите материални ламтежи на своите съвременници, а в много от произведенията си показва нелицеприятния облик на „епохата на дребните характери“. Алеко Константинов изобразява както интереса на следосвобожденския българин към света, към обществения и духовния напредък на другите народи, така и изгражда нарицателния образ на Бай Ганьо като въплъщение на низките страсти, примитивизма и бездуховността. Елин Пелин се обръща преди всичко към труда като най-здравата опора на българското общностно живеене, а Йовков насочва вниманието на читателя към милосърдието и духовната щедрост на човека, към грижата за ближния като върховна ценност. Така различните автори поставят различен акцент в проблема за избора на човека в общността и изграждат богатството на българската литература след Освобождението.

1. Каква е разликата между ценностите на епохите преди и след Освобождението?
2. Каква е мисията на творците след Освобождението?

Практический человек

Аз чедо съм на моя век,
можах добре да го изуча
и като умен человек
найдох на щастието ключа.

Наистина, не бяхвсегда
със съвест скрупульозна;
но пълний джоб не е беда,
а бедността е само грозна.

Какво да сторя, брате мой?
Човек съм: ям и пия,
обичам дом, жена, покой
и мразя сюрмашия.

В света аз практика сторих:
лъгах, печелях, зимах,
сто роли ази промених
и сто начала имах.

Любих, мразих по сметка аз,
клеветях тайно, фалях явно,
пълзях пред всяк кумир и власт,
навождах си врата безславно.

На богаташите бях раб
и никой случайно не пропущах,
и вещо слабий си кораб
по вятъра само пущах...

                             Иван Вазов

1. Какви са ценностите на следосвобожденското време според лирическия Аз?
2. Посочете нравствените качества на лирическия герой.
3. Как се държи той в обществото? Защо?
4. Какво е отношението на твореца към героя? Защо?
5. Съвпадат ли ценностите на героя с общочовешките? А с вашите?

Свищов в миналото

    След завръщането си в България Алеко Константинов работи на различни длъжности в Софийския окръжен съд, в Софийския апелативен съд и в Софийското градско управление. Честен и неподкупен, той не може да участва в сделки с властта и два пъти е уволняван по политически причини. Това е особено тежък период в живота му, защото за няколко години губи цялото си семейство – погребва родителите и трите си сестри. От този период е и изборът му на писателски псевдоним. Като че ли напук на тежката си съдба, той се нарича Щасливеца. До края на живота си е адвокат на свободна практика в София. Често в съда защитава бедни българи, които не могат да му платят хонорарите, и затова безпаричието често го съпътства. Въпреки това никога не приема да е защитник в дела, които не са справедливи. Решава да кандидатства за преподавател по углавно и гражданско право в Юридическия факултет на Софийския университет. За тази цел през 1896 г. защитава научен труд на тема „Правото за помилване по повод на новия наказателен закон“.

    Голямата страст на Алеко Константинов са пътешествията. Посещава различни места по света – Всемирното изложение в Париж (1889 г.), Земското индустриално изложение в Прага (1891 г.) и Колумбовото изложение в Чикаго (1893 г.). По време на пътуванията си открива теми и образи, които обезсмъртява по-късно в творбите си, и търси добрите примери от европейската и американската култура, за да ги приложи в България.

Излет на Черни връх, август 1894 г.
Алеко Константинов, д-р Кръстьо Кръстев и жена му Радка Кръстева, учителите в Първа гимназия

    Алеко Константинов е човек с будна гражданска съвест и с активно отношение към политическия живот в България. Развива широка обществена дейност – той е училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет и на редица други организации като настоятелството на дружество „Славянска беседа“, Музикалното общество, Театралния комитет. Основател е на първото туристическо дружество в България, чието начало се поставя с организираното изкачване на Черни връх на 27 август 1894 г. Алеко Константинов симпатизира на опозиционната Демократическа партия, в която членува заради политическите си пристрастия към основателя ѝ Петко Каравелов. Активно участва в изготвянето на програмата на партията и сътрудничи с различни материали в нейния печатен орган в. „Знаме“ от създаването му през 1894 г.
    Алековото творчество е изключително самобитно и оригинално. В него живо е пресъздадена българската следосвобожденска действителност. Писателската си дейност Алеко Константинов започва с поезия, но творбите, които му отреждат място в българската литературна класика, са пътеписите, фейлетоните и книгата „Бай Ганьо“.
    Пътеписът „До Чикаго и назад“ пръв донася на автора си литературна известност. Създаден е след пътуването на Алеко до Новия свят и излиза като самостоятелно издание през 1894 г. Творбата се отличава с типичните за автора артистичност, темперамент и чувство за хумор. Това е първото произведение в нашата литература, което пресъздава пътуване извън границите на България. След успеха му авторът продължава да пише пътеписи, в които прославя красотата на българската природа, но и посочва редица социални и обществени проблеми.