Конрад страшно се зарадва на читанката и на аритметиката. Само че се ужаси от множеството човечета и цветчета, които Кити бе изрисувала по полето на учебника. А в читанката бяха нашарени всички главни О-та.
    – Позволено ли е децата да правят такива неща? – попита той.
    Госпожа Бартолети не беше сигурна.
    – По мое време не беше позволено. Може би нещата в училище са се променили от тогава до сега.
    – Сигурно! – съгласи се Конрад.
    Госпожа Бартолети донесе молив, писалка и много карирани листове и Конрад взе да смята и да разлиства учебниците, да чете на глас и наум, да пише думи и да пише изречения и през цялото време кимаше с глава.
    На вратата се звънна. Конрад отвори и се върна с господин Егонт.

    – Ти? – извика госпожа Бартолети. – Какво правиш тук?
    – Нали вече съм баща – обясни господин Егонт.
    Господин Егонт изпита Конрад по смятане. Провери го не само по първите задачи, но и по по-трудните. Момчето ги реши до една. Четеше като възрастен и пишеше също така безупречно.
    – Детето не е за първи клас, но и за втори не е – възкликна господин Егонт с въодушевление, – детето е за трети, дори за четвърти клас.
    – Моля, – обади се Конрад, – моля, не желая специален клас. Ще се приспособя във втори клас. В училище все пак се учи не само четене, писане, смятане. Човек се учи да се приспособява към общност и да пее, рисува и спортува. Тези неща много ми се ще да науча.

По Кристине Ньостлингер