Естетика и естетически категории

Сред нещата, които човек върши, можем да очертаем четири вида дейности, които изпъкват:
● Човек работи.
● Човек познава.
● Човек потребява.
● Човек общува.
Работещия човек наричаме homo faber. За него най-важно е да произвежда повече предмети или да предоставя повече услуги. Науката и технологиите помагат техният обем да нараства, а тяхното качество да се подобрява. Обществата, които успешно правят това, наричаме развити.
Познаващият човек е воден от стремежа непрекъснато да разширява своите знания. За тази цел се стреми да обясни наличното, да достигне далечното и да разреши трудното. Ученият е въплъщение на стремежа към познание. За разлика от любопитството при животните човек познава и трупа знания целенасочено и систематично. Хората съхраняват знанието и го предават на поколенията. Обществата на знанието са по-динамични от обществата на традициите.

Когато в едно общество хората едва достигат минимума, осигуряващ съществуването им, такива общества наричаме бедни. Когато потреблението е изобилно и медиите го ускоряват и разширяват с всевъзможни рекламни изкушения, токова общество наричаме „потребителско“. Потребител наричаме човек, който се стреми извън мярата на благоразумието да потребява.
Има обаче и друга човешка нагласа – съзерцателната. При нея човек нито произвежда, нито познава, нито потребява. Съзерцанието не е просто „разглеждане на нещо интересно“. Ние изпадаме в съзерцателна нагласа, когато видим, че пред очите ни се разкрива някакво съвършенство. Именно чувството, че срещаме нещо съвършено, ни лишава от всякакво желание да променяме или употребяваме този предмет. Такъв предмет предизвиква у нас възхищение, защото разбираме, че не можем по никакъв начин да го подобрим. Не можем дори да си представим как по-добре би изглеждал такъв предмет. Затова ние пред такъв предмет сме пасивни.
Съзерцанието е незаинтересовано наблюдение. Неговият предмет може да не е реален, а само красива илюзия – каквито са например съзвездията в небето, или пейзажът в картината, или красивата смърт на актьора на сцената. Нас не ни интересува дали Хамлет е съществувал. Ние съзерцаваме драмата на датския принц, без да е нужно да правим исторически справки.
При съзерцанието не се стремим „да разглобим“ предмета и да го опознаем. Достатъчно ни е само да е пред очите ни. Не можем да си позволим също да го използваме като средство за нещо друго. Инструментите могат да бъдат средства, но Тайната вечеря на Леонардо – никога.
При съзерцанието стоим на дистанция. Предметът ни респектира със своята крехка ценност. Само малко шум и красотата на мелодията ще изчезне. Една допълнителна мазка с четката и шедьовърът ще бъде разрушен.
Дори онова, което наблюдаваме, да е масивно и солидно – напр. един планински връх, при съзерцанието ние сме фокусирани не върху масата и твърдостта на скалите, а върху това как те изглеждат в този момент, при тази светлина и при тези атмосферни явления наоколо. Съзерцанието е възхищение от ценността на изгледа.
Естетическо е всичко, което ни подтиква към незаинтересовано съзерцание. То може да се появи мимолетно и при неща, които са предназначени за потребяване. Една добре украсена торта също може да има „естетически вид“. Зала за празнуване на рожден ден също може да бъде подредена „естетически“.
В най-траен и концентриран вид обаче естетическото е налице в изкуството.

„Красотата ще спаси света“, гласи едно от известните изречения на писателя Фьодор Достоевски. Не е лесно да разберем какво е имал предвид руският мислител. Със сигурност не става въпрос за „красотите“, които виждаме днес по рекламите. По-вероятно е Достоевски да е имал предвид един важен аспект на естетическото – да ни респектира, да сдържа нашето честолюбие, горделивост и търсене на ползата във всичко около нас. Красивото ни учи да ценим безкористно и да се възхищаваме. Това облагородява нравите. Красивото не е банално. Затова срещата с него е вълнуваща и се преживява като събитие.
Мнозина смятат, че красивите неща се подчиняват на правилото на „златното сечение“.

В пропорциите на Партенона и в антични статуи може да се открие златното сечение. През Ренесанса Лука Пачоли (1445 – 1517) нарича това съотношение „божествена пропорция“ (proportione divina).
В други епохи от история на изкуството обаче – напр. готика и барок – и без да се спазват тези пропорции, предметите и човешките фигури ни изглеждат красиви. Затова Имануел Кант твърди, че за да наречем едно нещо красиво, е най-важно това нещо – пейзаж, статуя или друго – да предизвика у нас „игра на въображението и разсъдъка“, от което ние да получим „естетическо удоволствие“. Предметът, който е предизвикал у нас такова удоволствие, ние оценяваме като красив.
Концепцията на Кант ни позволява да разберем защо в толкова различни стилове на изкуството едно и също нещо – напр. човешкото лице – може да бъде изобразено по различни начини и всички те да бъдат оценявани като красиви. И също така защо на един човек се харесва едно нещо, а на друг – друго. При това никой не може да убеди напълно другия в правотата си.

Красивото предизвиква у нас единствено удоволствие, докато при възвишеното се редуват две чувства. От мащаба и мощта на нещата получаваме първо неудоволствие, защото се чувстваме потиснати поради нашата нищожност спрямо тях. Но в нас има друга сила – на интелекта и на волята. С интелекта можем да създадем идея за по-голям предмет от всеки, който срещаме. С волята можем смело да съзерцаваме от разстояние бури и страховити гледки, от което получаваме задоволство. Защото ни доставя удоволствие да се уверим в силата на интелекта и на волята.
В проявите на възвишеното виждаме обединяване на естетически и морални ценности. Възвишен е Паметникът на Шипка, но възвишен е също подвигът на опълченците, на героите за освобождение на България. Възвишени са както нещата с огромен мащаб, така и проявите на героична воля и саможертва.

За да преценим нещо като красиво или възвишено, е нужен естетически вкус. Може да подминем великолепието на копривщенска къща, да не се възхитим на тържественото спокойствие в картина на Владимир Димитров-Майстора или унесено да профучим по магистралата, без да забележим величието на Рила. Така е понякога при нас, хората, а при животните и роботите – навярно винаги.
Ако обаче „превключим“ от утилитарно към незаинтересовано възприятие, ако отворим очи за съвършенствата в света, тогава тези срещи се случват. Естетическият вкус е способност да оценяваме нещо като красиво или възвишено, като комично или трагично. Вкусът се култивира, т.е. развива се от занимания с изящното и от запознаване с историята на изкуствата. Природата може да ни даде усет, но усетът трябва да се образова, за да се изгради траен вкус към естетическото в живота.

Противоположно на естетическото е отблъскващото. Нас ни отблъсква най-вече грозното, но също и различните прояви на лош вкус. Грозно е безформеното, но също разкривеното от злоба лице. Грозно е неудачното съчетание на елементи по фасадата на сграда, но грозни са също проявите на алчност и грубост.
В изкуството онова, което е грозно в живота, може да бъде представено по естетически начин. Грозните сцени на войната могат да бъдат представени в картина или филм така, че да получим естетическо удоволствие от майсторството на художника или режисьора. Така представената грозота е естетизирана. Разбира се, добрият автор умело пропуска детайли, аспекти и сцени от живота, които никаква естетизация не може да направи приемливи. За това се изисква вкус.

Друга проява на антиестетическото е кичът. Кич е всичко, което е израз на неискреност и лош вкус. Фалшивите чувства в изкуството са кич. Неумелото свързване на красиво и грозно, на изящно и грубо, на високо и низко също е кич. Употребата на популярни сюжети за привличане на зрители с основна цел печалба също поражда кич.
Кич има в изкуството и извън него. Типични примери за кич са вкусовете на Бай Ганьо и на съвременните парвенюта. Кичозно е човек да се напръска обилно с парфюм, когато външният му вид излъчва нечистота. Кич са скъпите коли в розов цвят. Кич са скъпите подаръци с амурчета. Кич са неизмазаните жилища с неподредени и нечисти фасади и дворове, но с балюстри по балконите. Кич са и тежките златни ланци по вратовете на фигури със заплашителен вид.