Етика и морал

Думата етика идва от езика на древните гърци. На гръцки етос (ethos) означава начин на живот, нрав. Но най-напред, в поемите на Омир, думата етос е означавала обитаване. Така че можем да изтълкуваме етичното като сфера на обитаемото, подходящото за живот.
Римският оратор Цицерон използва латинската дума mos, т.е. нрав (в мн. ч. – mores, нрави), като еквивалент на гръцкото етос и от тази латинска дума произлиза нашата дума морал.
Днес с термина морал характеризираме поведението на човека от гледна точка на ценности и добродетели, а етика наричаме онази част от философията, която изучава морала.
Някои философи, например Хегел, правят разлика между морал и нравственост. Според Хегел моралът се отнася до индивидуалното поведение, а нравствеността – до общност или общество. В българския език също е по-уместно да говорим за „морала на Левски“ и „нравите по време на Възраждането“ или „съвременната нравствеността“.

За древните гърци философията не е стремеж към създаване на научни теории, а любов към мъдростта. Мъдростта е умно живеене и затова мъдрецът може да дава съвети за добрия живот.

Питагор
Питагор и неговите ученици имали правилото всеки ден да дават отговор на няколко въпроса: „Какво свърших днес? Къде сгреших? Какво не успях?“. Будността на ума е важна за добрия живот, в който „добродетелта е хармония“.

Софисти
За софистите има граница между природа и култура. „От семка на смокиня става смокиня, но не може да стане пейка.“ Човекът е дотолкова различен от природата, че Питагор дръзко заявява: „Човекът е мяра за всички неща, за съществуващите – че съществуват, за несъществуващите – че не съществуват“. Софистите създават реториката като изкуство, чрез което може да се докаже и опровергае всяка теза. Това се нарича релативизъм.

Сократ
Сократ обаче не приема релативизма. Сократ твърди, че чува глас (на демон), който го възпира, когато може да греши. Може да приемем, че Сократ открива съвестта. Той се впуска в разговори със своите съграждани в Атина. Чрез подходящи въпроси, метод на майевтиката, в своите диалози Сократ се опитва да разбере на какво се основават убежденията на неговите събеседници. За да предразположи своите събеседници, Сократ използва иронията – представя се като незнаещ, хвали другия и иска от него да дава дефиниции за нещата, които познава. След това проверява чрез примери тези дефиниции и обикновено открива, че дефиницията е неправилна. Чрез този метод Сократ иска да достигне до сигурно знание и твърди, че „добродетелта е знание“. Справедливият знае кое е право, смелият знае как да се справя с опасностите, щастливият знае как да постигне целите си. Делото на Сократ е чрез диалозите си да помогне на всеки да следва максимата „Познай себе си“.
Сократ се различавал с достойнство и независимост. Алкивиад му предложил да му даде голям участък земя, за да си построи голям дом, но Сократ скромно отказал. Когато разглеждал стоките на пазара, той казвал: „Колко много неща, без които може да се живее“.

Диоген
Някои от учениците на Сократ довели неговата скромност и непретенциозност до предел. Тук особено се отличили киниците. Основател на кинизма е Антистен, който смятал, че добродетелта е достатъчна за щастието – „доброто е красиво, а злото – грозно“. Диоген от Синопа (Диоген Киникът) смятал алчността за „майка на всички беди“ и от непретенциозност живеел в бъчва. Сред малкото неща, които притежавал, била една чаша. Но след като видял как едно момче пие вода от шепи, изхвърлил и чашата си. Когато веднъж се греел на слънце при него дошъл Александър Македонски и го запитал: „Поискай да направя нещо за теб!“, Диоген отговорил: „Не ми засенчвай слънцето“. След разговора с него Александър бил толкова впечатлен от достойнството на Диоген, че казал: „Ако не бях Александър, щях да искам да съм Диоген“. Ползата от философията според Диоген е, че ни подготвя за всякакви обрати на съдбата. Когато някой казал, че не му е до философия, Диоген отвърнал: „Тогава защо живееш, щом не искаш да знаеш какво е добрият живот“. За Диоген животът е упражнение (аскеза) както на тялото, така и на душата.

Платон
И Платон като ученик на Сократ не бил съгласен със софистите, че всичко е относително, в това число благото и добродетелите. Но не бил съгласен и с Диоген, че благото е в природната простота. За да живее човек добре, трябва да познава доброто. За да знае кое е наистина добро и кое не, трябва да познава истински доброто, най-доброто, образцовото добро. А то според Платон е Благото. Благото е като Слънцето. Както благодарение на Слънцето нещата в света са видими, така и благодарение на Благото можем да разберем кое е добро и кое е лошо. Благото е образцово добро. Благото е идеята за добро. Ако достигнем до идеята за доброто, ще можем да постъпваме добродетелно.
Затова Платон е убеден, че има свят на идеите, който е образцов спрямо света, в който живеем. Идеите са вечни, неизменни, идеални, съвършени, образцови. Видимите неща са нетрайни, променливи, материални, несъвършени. До идеите стигаме с умозрение, до вещите – със сетивно зрение. Затова Платон нарича тялото „затвор за душата“, понеже пречи на умозрението. Философстването е откриване на Благото. Философията възвисява. Преобразява ума, пробужда го за идеите. А то е като изгрева на Слънцето – светът става видим в неговото богатство и яснота. Разбираме накъде да вървим.
Благото е като слънце, затова е единство на истина, добро и красота. Истина – защото благодарение на него виждаме кое какво е. Добро – защото благодарение на него има свят и неща. Красота – защото красиво е онова, което заслужава да го съзерцаваме, а има ли нещо, което повече да заслужава съзерцание от Благото Слънце? Затова думите, с които описваме съзерцанието на идеите, е съпроводено с високи чувства – озарение, възвишеност, възторг, възхита.

Аристотел
Етиката на Платон сочи към надчовешкото, докато тази на Аристотел е по мярата на човека. Боговете са над добродетелите, животните – под тях и само човекът е добродетелен. Аристотел не търси правила и дефиниции. Всяка постъпка е конкретна, уникална. Абстрактните знания и чуждият пример помагат, но не напълно. Както по-късно ще каже Жан-Пол Сартър: „Никой не може да избере вместо мен“. Добродетелта е проява на лично благоразумие.
Добродетелите са средина между две крайности. Но не като среда на отсечка, а като било на възвишение. „Добродетелта е способност да постъпваме по най-добрия начин (Аристотел).“ Добродетелната постъпка е стъпка към високото, а пороците – отстъпления към низкото. Щедростта е добродетел, тя ни възвисява, придава ни благородство, докато алчността и прахосничеството ни правят жалки. Спокойствието е добродетел на благородните, гневът и безчувствието – пороци на примитивните.
Най-високо в етиката на Аристотел като висше благо стои блаженството (евдемония). Блажен е този, който съзерцава и размишлява.

Епикур
Философът Епикур опитал да реализира идеята на Аристотел за блаженството. Той устроил своята школа в една градина. Според него благоразумието е основа на всички добродетели, а целта е удоволствието. Но не всички удоволствия са допустими, а само тези, които отговарят на благоразумието. Епикур дели удоволствията на три вида:
• естествени и необходими – напр. храна;
• естествени, без да са необходими – дрехи, но скъпи;
• неестествени и лишени от необходимост – слава и почести.
На благоразумния човек му стигат само първата група удоволствия. Човек не трябва да следва всички свои желания, защото ще стане техен роб. Само умереност в желанията не нарушава така ценното за Епикур спокойствие на духа. Защото, твърди Епикур, „когато ние сме тук, смъртта я няма, а когато тя се появи, нас ни няма“. Ние не се срещаме със смъртта, затова не бива да се страхуваме от нея. Тази мъдрост на Епикур трябва да помогне както на малодушните да живеят щастливо, така и на дръзките, за да ги отклони от риска и да ги насочи към спокойствие на духа.

Стоици
Сред най-известните стоици в Древна Гърция са Зенон и Хризип, а в Древния Рим – Сенека, Епиктет и Марк Аврелий. Стоиците учат човек да живее свободно и да е независим от външното – обстоятелства, съдба. Във външното сме като роби, във вътрешното – като богове. Не бива да приемаме за зло нещо, което не зависи от волята на човека. Стоикът се отнася спокойно и невъзмутимо към онова, което не зависи от него.
Добродетелно живее този, който следва разума си, а не страстите и афектите, които произлизат от неправилна преценка. Например, ако ценим високо богатството, рискуваме да станем роби на алчността. А това ще ни направи зависими от външното и нещастни. Щастието е в онова, което зависи само от нас самите – в добродетелния живот. Стоическият мъдрец стои свободно, достойно и красиво пред могъществото на космоса. Няма сила, която може да сломи волята му към добро и да го унизи. Това е образцовото стоическо достойнство.

Мойсей
Друг богат източник на морални норми и ценности е Старият завет. В концентриран вид те са представени в десетте Божи заповеди, които Бог дава на Мойсей на върха на Синайската планина. Те са поместени във втората книга на Стария завет, наречена Изход (20:2-17).

Иисус Христос
В етиката на християнството с Новия завет като водещ морален принцип се утвърждава любовта. Ако „старото златно правило“ гласи: „Око за око, зъб за зъб“, новото златно правило гласи: „Възлюби ближния си като себе си“ [Матей 22:39]. Етиката на симетрията е заместена от етика на асиметрията. В нея няма място за корист. Така и в любовта си към хората човек не бива да обича само заради очакването да бъде обичан. Любовта е щедрост, а не сделка. В истинската любов водеща е безкористната и неограничена от егоизъм добронамереност към другия.