Свобода и воля

Нека разгледаме една игра на билярд. С щеката удряме една топка, тя удря втора, втората удря трета. Постепенно скоростта им се забавя и топките спират поради триенето. Можем ли да кажем, че топките притежават някаква свобода? Не, защото те следват природната необходимост, те просто са подчинени на законите на механиката.
В претъпкан автобус, който се движи по неравен път, хората могат също да заприличат на топки, подчинени на законите на механиката. Но в обичайна ситуация никой от нас не иска да губи свободата си. Защото, губейки свободата, с нея човек губи и човешкия си облик. За нас свободата е не просто даденост, но и ценност.
Човекът е също така същество, което си поставя цели и избира средства за тяхното осъществяване. Както поставянето на цел, така и изборът на средства зависят от нас. Ако се движим с твърде висока скорост, ще носим вина, ако нараним пешеходец. Ако ли помогнем на някого и ни бъде отвърнато с благодарност, ние ще смятаме тази благодарност за оправдана, защото се считаме за автори на своите добри дела. В случай че е лишен от свобода, човек не може да носи нито вина, нито заслуга.
Ето защо свободата е всъщност онова наше достояние, благодарение на което приписваме авторство на своите постъпки и носим както отговорността, така и заслугата за тях.

В основата на човешката свобода е волята. Ние винаги се възхищаваме от хора със силна воля. Пример е волята на героите за национално освобождение като Раковски, Левски и Ботев. Силна е волята и на човек, който старателно се учи.
Ако от страст към алкохол или наркотици някой изгуби здравето си, работата си, приятелите и семейството си, ние казваме за него с тъга, че „той се е превърнал в подобие на човек“. Защото е избрал измамното щастие на моментно опиянение и е изгубил основни човешки ценности.

Ние не бихме могли да бъдем пълноценно свободни, ако нямаме силата на волята да довеждаме до реалност решенията, които взимаме. Същевременно ние не бива да губим критичен поглед към самите себе си, защото няма човек, който да е свободен, бидейки роб на собствените си представи за света или на собствените си капризи. Ето защо свобода можем да видим също и в умението и силата да ограничаваме прищевките си, зачитайки свободата на другите. Често в това умение да се самоконтролираме можем да открием изразена истинската свобода на волята.

Това е най-естествената свобода, която всеки един от нас, дори най-малкото дете, познава и търси. Това е свободата да правим каквото искаме. Това е свободата да не се чувстваме ограничени или затруднени в действията си.
Свободата на действията ни винаги е ограничена от независими от нас обстоятелства. Те могат да бъдат извън нас, например лошо време, буря, или вътре в нас, например болест. Ние обаче не усещаме несвободата, която се дължи на природни обстоятелства толкова болезнено, колкото принудата, която идва от страна на други хора. Това е особено силно, когото мислим справедливостта за нарушена. Ето защо свободата на действието, нейното търсене и отстояване, е много тясно свързана с нашето чувство за справедливост.

Има една далеч по-дълбоко скрита във всеки от нас свобода и това е свободата на избора. Ние се чувстваме свободни не само когато сме в състояние да осъществим нашите желания, но и когато пред нас стои задачата да направим някакъв избор и когато можем да осъзнаем въпросния избор като наш, а не като натрапен ни отвън.
Понякога си мислим, че свободата е в спонтанността да следваме своите желания. Но когато човек действа интуитивно, често се оказва, че той е подвластен на стереотипи, навици и предразсъдъци, дълбоко вкоренени в него. Свободата може да се крие и в това да не прибързваме и да се въздържаме от необмислени действия. Свободата на избора често се асоциира с везна или теглилка. Защото тя е свързана със способността ни да претеглим всяко „за“ и „против“ дадена постъпка, преди да я предприемем.

Свободата на избора се състои и в способността да взимаме самостоятелни и автономни решения. Ето защо големият немски философ Имануел Кант определя свободата именно като автономия, т.е. като способността сам да си дадеш закона или правилото на постъпката посредством разума. Автономията е противоположна на хетерономията или несвободата, която се състои в това да приемеш правилото, което ръководи постъпката ти, като дадено отвън, наготово.
В зависимост от това как философите схващат отношението между човешката свобода и необходимостта, която владее в природния свят, се появяват различни теории за това как е възможно тяхното съвместяване. На едната крайност стои теорията на детерминизма, която твърди, че в природата няма място за случайност, че всичко в нея, а следователно и в човека, бидейки природно същество, е резултат от действието на неумолими причини. Детерминистите заключават оттук, че самата свобода е невъзможна или че тя е просто илюзия на нашето съзнание. На другата крайност, този път в защита на свободата, стои например концепцията на френския философ Жан-Пол Сартър. Той твърди, че у човек няма никаква дадена наготово негова природа или същност, а човек е това, което той самият направи от себе си посредством изборите и действията, които предприема. Оттук френският философ заключава, че човек, парадоксално казано, е „осъден да бъде свободен“.

Пречките, препятствията или дори враговете на свободата биха могли да бъдат както вън от нас, така и вътре в нас. Хората, разбира се, са по-склонни да осъзнават и да обръщат внимание на тези, които са вън от тях. Такива пречки или врагове на свободата биха могли да бъдат най-тясно свързаните с факта, че ние сме крайни същества, подвластни на недоимък, болести и дори смърт. Това, че нашите сили и способности да променяме света към по-добро са ограничени от хода на природната необходимост.
Враговете на свободата често могат да бъдат много по-опасни, когато са вътре в нас, защото в такъв случай ние по-трудно ги осъзнаваме. На първо място това са нашите навици и привички, които ни карат да действаме по установени стереотипи. На второ място като враг на свободата може да ни представи страхът от новото, инертността и нежеланието за промяна – импулси, които се срещат у всеки един от нас. Най-непримиримите врагове на свободата обаче са агресията, злобата, завистта и деструктивните желания, които не ни оставят свобода да обмисляме ситуациите и да взимаме разумни решения. А най-дълбоко в нас като врагове на свободата лежат безразличието, индиферентността и бездушието, защото те ни правят безчувствени към всичко ценно в живота, включително и към ценността на самата свобода.
Външните пречки пред свободата биха могли да са свързани с обществото и политическата система, в която хората живеят.
Свободата е и наше право, което всеки един от нас носи с раждането си – право, което трябва да бъде изисквано и отстоявано. Същинското поле за това отстояване е едно гражданско общество, в което хората са равни пред закона, който от своя страна трябва да гарантира на всеки един възможността да търси и преследва своето лично щастие.
Свободата е не само условие на нашия морален, общностен и политически живот, но тя е условие за всяко творчество. Нито едно произведение на изкуството, нито една научна теория, нито едно добро дело в света не биха били възможни, ако хората не бяха способни да творят и да извикват в света новото.