Студената война

Военното присъствие на СССР в Централна и Югоизточна Европа след края на Втората световна война утвърждава сфера на влияние, в която Сталин налага съветски контрол и не допуска намеса на други страни. Войските на САЩ и Великобритания в Западна Европа създават условия за консолидиране на политиката на европейските държави с тази на САЩ. Още през април 1945 г. американският президентът Хари Труман (наследил на този пост починалия Рузвeлт) настоява за анулиране на споразуменията от Ялта, което означава открита конфронтация, но поне без въоръжени действия (студена война) със СССР.

Твърде скоро държавници и политици от Изток и от Запад приемат тезата за „образа на врага“, когото смятат да сразят със сила. Сблъсъкът на идеологии, интереси и амбиции превръща САЩ и СССР в противници, които дават простор на своите субективни амбиции. Сталин произнася реч, в която подчертава непримиримостта между капитализма и социализма и неизбежния им сблъсък: „Мирът е възможен, но ние трябва да сме готови за всяка евентуалност“, казва той.

Междувременно в периода юли-октомври 1946 г. в Париж се провежда мирна конференция с участието на делегации от 21 държави. Тя обсъжда и приема проектите за мирни договори с Италия, Финландия, Унгария, България и Румъния. Победените страни имат възможност да изложат и защитят своите национални каузи пред конференцията. Подписването на мирните договорим става на 10 февруари 1947 г. Те най-общо имат справедлив характер, укрепват суверенните права на страните и подкрепят процесите на социални и демократични реформи.

Поредна кулминация в политиката на студена война е оповестяването на т.нар. доктрина „Труман“ (март 1947 г.), която прокламира определящата роля на САЩ в международните отношения и задължението да защитават „свободните нации“. СССР отговаря на това предизвикателство, като увеличава състава на въоръжените си сили и консолидира страните от Източна Европа в защита на общата им сигурност.

САЩ пък отпускат финансова и материална помощ на 16 западноевропейски държави, обединени в Европейска организация за икономическо сътрудничество. Това става по силата на плана „Маршал“ (приет през 1948 г. и носещ името на държавния секретар на САЩ Джордж Маршал). В своята международна политика великите сили поставят на предно място военните фактори и системното превъоръжаване.

Като противовес на НАТО страните от Източния блок (Албания, България, ГДР, Полша, Унгария, Чехословакия и СССР) подписват на 14 май 1955 г. във Варшава Договор за сътрудничество и взаимна помощ (Варшавския договор).

Военните блокове и съюзи през 50-те години на ХХ в.

В края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ в. дълбоката конфронтация между Изтока и Запада води до избухването и на редица регионални конфликти – „горещи войни“. Първият от тях е френската агресия във Виетнам (1946 г.). През 1948 г. избухва Арабско-израелската война, известна още като Първата близкоизточна война. След създаването на Израел на 14 май с.г. започва войната срещу Палестина и през 1950 г. тя престава да съществува като самостоятелна държава.

След капитулацията на Япония през 1945 г. Корея е разделена по 38-ия паралел, който се превръща в разграничителна линия между съветските войски на север и американските в южната част на страната. През лятото на 1950 г. севернокорейската армия започва агресия на юг, целяща обединението на двете Кореи. ООН създава коалиция от 16 държави, но във войната (1950 – 1953 г.) участват главно сили на САЩ, Южна Корея и Турция. Китай и СССР оказват подкрепа на Северна Корея. Първият регионален конфликт, в който САЩ и СССР заемат противоположни позиции, завършва без победител и без да промени положението на полуострова.

Израело-англо-френската агресия срещу Египет, известна като Втората близкоизточна война, е предприета във връзка с национализирането от Египет на Суецкия канал. Войната започва на 30 октомври 1956 г. с атаката на 100-хилядна израелска армия и участието на британски и френски военни части. След 48-часов ултиматум от Москва за прекратяване на агресията войната приключва.

Конфронтацията между бившите съюзници от антихитлеристката коалиция ескалира за пореден път на 13 август 1961 г., когато избухва Берлинската криза. Тя е свързана с построяване от съветските военни части на разделителна стена, която огражда останалия като остров Западен Берлин насред намиращата се в съветската сфера на влияние източна част на Германия. Издигането на стената е провокативен акт, който влошава още повече отношенията между Изтока и Запада.

След победата на Фидел Кастро в Куба (1959 г.) Москва решава да превърне островната държава в съветска база, от която директно да застрашава САЩ с руски ядрени ракети. Те са доставени на кубинския бряг през лятото и есента на 1962 г. На 14 октомври въздушното разузнаване на САЩ дава информация за разположението на ракетите. Избухва една от най-сериозните кризи между САЩ И СССР – Карибската, и само взаимният страх от ядрения капацитет на противника предотвратява войната.

1. В какво се изразява конфронтацията между Изтока и Запада?
2. Неизбежно ли е било разпадането на антихитлеристката коалиция?
3. Посочете основните черти на политиката на студена война.
4. Потърсете материали за Четвъртата близкоизточна война (1973 г.) и последствията от нея за световната икономика. Подгответе Power Point презентация по темата.