Истинското му име също остава неизвестно. Паисий e монашеското му име, а Хилендарски идва от названието на манастира Хилендар в Света гора. Там той постъпва през 1745 г. на 23-годишна възраст. По същото време неговият брат, Лаврентий, е игумен на манастира. Именно в Хилендарския манастир се ражда идеята за написване на „История славянобългарска“ – книгата, която открива пътя на възрожденската книжнина.

     За съставянето на своята история Паисий събира материали близо две години. Обикаля дори по „немските земи“, както сам споделя. През 1761г. е пратен в град Сремски Карловци (на територията на тогавашна Австро-Унгария) по манастирски дела. Паисий приема с охота, защото това е възможност да намери още книги, в които пише за българската история.

     Творбата е завършена през 1762 г. Това става в Зографския манастир, където Паисий се премества поради настъпилото неразбирателство между монасите в манастира „Хилендар“.

Зографският манастир

     „История славянобългарска“ е и основният източник за съдбата на българския будител. За трудностите при написването ѝ авторът споделя в послеслова към произведението си. Оттам научаваме и за лошото му здраве, което обаче той превъзмогва в името на голямото си желание да направи нещо полезно за своя народ.

     Паисий сам разнася книгата си из България. Той съветва читателите да я преписват и разпространяват: „Преписвайте тая историйца и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не изчезне!“.
     Предполага се, че умира през 1773 г. на път за Света гора в Станимака (днешния Асеновград).
     Наричат Паисий Хилендарски „родоначалник на Българското Възраждане“, тъй като след неговия труд започва духовното и политическото пробуждане на българите, довело до Освобождението.

     Основните извори, които Паисий Хилендарски ползва за съставянето на произведението, са „Царството на древните славяни“ на Мавро Орбини (1601) и „Анали църковни и граждански“ на Цезар Бароний (1607). Към тях прибавя и още много други съчинения. „Аз видях – отбелязва авторът в „Послесловието“ – по много книги и истории написани много сведения за българите.“

     Прави впечатление подборът на изобразените събития и на споменатите историческите фигури. С особена страст и вдъхновение Паисий коментира тези от тях, които прославят българския род. Задачата на автора е не просто да подреди списък с бележити дати и имена, а всяко име или събитие да предизвика осъзнаването на българите като народ със своя героична история, свой език и своя писменост.
     За съвременниците на Паисий „История славянобългарска“ е източник на знания за българската история, за българските царе и патриарси, за пазителите на българщината през времената. Тя е и повод за национално самочувствие, защото разказва за дълговечността и славното минало на българската държава.

     Изследователите на „История славянобългарска“ трудно назовават категорично жанра ѝ. От една страна, тя има белезите на историческо съчинение. Още в заглавието си заявява, че разказва „за българския народ, царе и светии и за всички български деяния и събития“. От друга страна, е включен авторов коментар. Паисий не остава безпристрастен към описваното. Често гласът му се чува, за да подсили епохалното значение на събитията и да отличи още веднъж важните фигури за изграждане на българската народност.

     Жанрът на „История славянобългарска“ се определя като история с коментар. Така е, защото летописът на българския род и език съдържа не само исторически факти, но и личното емоционално отношение на автора. Творбата е написана в приповдигнат, емоционален стил. Съществено място в нея заемат обръщенията. Паисий адресира произведението си към два типа читатели и слушатели, като още Предисловието започва с обръщение към тях.
     На първо място, това са родолюбивите българи. Те обичат рода и отечеството си. Авторът вярва в тяхната любознателност и в желанието им да научат още за „своя род и език“. „Написах я за вас – отбелязва Паисий, – които обичате своя род и българското отечество.“
     Вторият вид читатели са чуждопоклонниците и родоотстъпниците. Това са хората, които се срамуват да признаят българското си потекло. Те се прекланят пред чуждото – чуждите езици, чуждите обичаи, чуждата култура. Паисий се надява, че неговият труд ще ги вразуми, ще пробуди желанието им да се назоват българи и ще ги върне в славния български род.

     Независимо обаче от жанровото определяне със своята „книжица“ или още „историйца“, както сам я нарича Паисий Хилендарски, той полага началото на българската възрожденска литература, а също и на историографската книжнина.

     „Историята“ на Паисий се състои от десет части. Започва с уводни думи – „Ползата от историята“ и „Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история“. Интересен композиционен похват е поместването на заглавието на произведението между тези две части. То звучи така:
     „За българския народ, царе и светии и за всички български деяния и събития. Събра и нареди Паисий Йеромонах, който живееше в Света гора Атонска и беше дошъл там от Самоковската епархия в 1745 година. А събра тази история в 1762 година за полза на българския род“.
     По този начин Паисий първо убеждава своите читатели в необходимостта да се вслушат в гласа на историята, а после чрез конкретни примери ги приканва да се осъзнаят като един народ с общо минало и с общ език.
     В центъра на произведението е представянето на българските царе и князе и това „колко знаменити били“, на българските светци, „просияли от българския народ в последно време“. Специално място е отделено на славянските учители – Кирил и Методий – и на техните заслуги за българите.
     Историята завършва с Послесловие, където авторът още веднъж подчертава целта на творбата си. Тя е „история за преславните деяния от първите времена на нашия род“. Създадена е „в полза на нашия български род“.

     В Паисиевото произведение се очертават няколко основни тематични линии. Това са темите за произхода на българския род и език, за политическото укрепване на българската държава, за културните и духовните постижения на българите.
     Авторът поставя акцента върху славното минало на българския народ, за да събуди у своите читатели чувството за национална принадлежност.
     Мотивите за родното, „своето“, българското присъстват във всички части на „Историята“. Те са пряко свързани с мотива за срама.Още в Предисловието на творбата се поставят проблемите за чуждопоклонничеството и за родоотстъпничеството. Осъзнаването на ползата от историята и познаването на своя роден език, според Паисий, са основните средства за опазването на българското от чуждите посегателства и за съхраняване на националните ценности.
     Важни теми в „История славянобългарска“ са пробуждането на българския род, отношението „ние и другите“, разгледано чрез съпоставянето на българите с другите народности (гърци, сърби).

► До нас не е достигнало изображение на Паисий Хилендарски. Много български художници обаче от различни времена и поколения се опитват да пресъздадат образа му, като се опират на неговото произведение. Никола Кожухаров (1892 – 1971) изографисва Паисий с „История славянобългарска“ в ръка върху стените на православна църквата в Търговище. Негови портрети рисуват още Иван Мърквичка (1856 – 1938), Илия Петров (1903 – 1975), Кою Денчев (1920 – 1984) и още много други.

► На Паисий са посветени и много литературни творби, най-забележителната сред които е одата „Паисий“ от поетическия цикъл „Епопея на забравените“ от Иван Вазов. Ето и първите строфи от нея:

1. Кой е Паисий Хилендарски?
2. Какво знаете за произведението, чийто създател е Паисий Хилендарски?
3. Като какъв се определя жанрът на „История славянобългарска“ и защо?
4. С какви композиционни особености се отличава „Историята“ на Паисий?
5. Посочете водещите теми и мотиви в „История славянобългарска“.
6. Какви послания отправя авторът към своите читатели?
7. Какво знаете за „историята“ на „История славянобългарска“?
8. В какви вариации на изкуството е пресъздаден образът на Паисий?

Моят текст

Редактирайте есе на тема: „Тъй, стоплено от пролетта, покълва зърното в пръстта“

1. С какви данни за животоописанието на Паисий разполагат изследователите, защо го наричат „родоначалник на Българското възраждане“?
2. Кои са основните извори, които Паисий Хилендарски ползва за съставянето на произведението си?
3. С какво се отличава подборът на изобразените исторически събития, на каква творческа задача е подчинен този подбор?
4. Защо творбата, създадена от Паисий, дава не само знания за българите и българщината, но и повод за национално самочувствие?
5. В какво се изразява жанровото многообразие на „История славянобългарска“?
6. От колко композиционни части е изградена творбата на Паисий; какво съдържание включват уводните части, „центърът“ и завършекът на произведението?
7. В какво убеждава и към какво приканва своите читатели авторът, а откъде всъщност разбираме за творческите намерения?
8. Върху коя от разгърнатите в творбата теми е поставен акцент и защо?
9. В какъв стил е написано произведението?
10. Чия е заслугата „История славянобългарска“ да достигне до нас, защо първият екземпляр на произведението не се отпечатва, а преписва?

1. Какво е мястото на българите в световната цивилизация според „Предисловието“? За да отговорите на поставения въпрос, потърсете в текста аргументи на следните тези:
   А) Славната българска история, сътворена от нейните велики владетели.
   Б) Българите – видни представители на славянското семейство.
   В) Българите – наследници на праведните праотци, избрани и обичани от християнския Бог.
   Г) Българите – достойни представители на просветителските народи.
2. Какви възрожденски идеи са въплътени в „История славянобългарска“?
3. С какво „книжицата“ на Паисий напомня ренесансовата идеология? За да отговорите на въпроса, помислете върху следното – към кого е обърнат авторовият поглед – към човека или към Бога; какви са използваните езикови форми и за кого е предназначена авторовата реч.
4. Посочете пасажи от текста, в които е изразен патриотичният патос на автора?
5. Споделяте ли убеждението, че в творбата е изразено авторовото самосъзнание за граждански дълг, кои моменти от текста аргументират подобно съждение?
6. Защо изследователите определят демократизма като движеща сила в поведението на автора, кои моменти от текста утвърждават това твърдение?
7. За културата на коя епоха напомнят патриотичният патос и идеите за гражданствеността на човешката личност (независимо от произхода и общественото ѝ положение) и силата на знанието (за българската история) в Паисиевата „История“?
8. Защо според изследователите „История славянобългарска“ поставя началото на градежа на българската национална митология?

1. Към кого са насочени следните обръщения: „О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?“ и „Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език!“? Актуални ли са те днес?
2. Какъв образ за своя творец създава „История славянобългарска“? Доколко той се съотнася с образа на героя в едноименната Вазова ода „Паисий“?
3. Потърсете в текста изрази, с които Паисий представя „другите“ – гърци, сърби, турци. Такова ли е отношението на днешния човек към хората от другите народи – защо, кое е най-ценното в човешките взаимоотношения според светогледа на човека от XXI век? Можем ли да кажем, че човечеството, изминавайки своя дълъг, наситен с превратности и изпитания, исторически път, е помъдряло?