Същностни характеристики на Българското възраждане
       Българско възраждане назоваваме периода, в който българският народ под османско владичество се формира като национална общност със собствено самосъзнание. Възраждането е процес на социално-икономически, политически и културни промени, които водят до изграждането на модерната българска нация.

       Движещата сила на Българското възраждане е интелигенцията – образованите, граждански активни българи, които всеотдайно се опитват да просвещават и организират своите сънародници. Възрожденският деец е личност, посветила се на общата кауза. В идеал се въздига самоотверженото, жертвоготовно служене на Отечеството. Националната общност се формира чрез следването на обединяваща цел – преодоляването на изостаналостта и постигането на духовен и материален прогрес. Тази цел се превръща в свят дълг за всеки българин, а идеалите на Възраждането залягат в основата на модерната българска култура.

       Времеви граници и периодизация
       В науката е възприето мнението, че Българското възраждане започва с написването на „История славянобългарска“ от Паисий Хилендарски през 1762 г. и завършва с Руско-турската война от 1877 – 1878 г., довела до възстановяването на българската държавност. В началото процесите са бавни и разпокъсани, носителите на възрожденските идеи са отделни духовно издигнати личности като Паисий и Софроний Врачански. Постепенно промените започват да обхващат все повече населени места и да ангажират все повече хора.

       Решаващият момент настъпва някъде в края на 40-те и началото на 50-те години на XIX в., когато гражданската активност на българите преминава на качествено ново ниво. Много силно влияние имат в някои европейски държави революционните събития от 1848 г., Кримската война (1853 – 1856) и султанският ферман от 1856 г., с който поне на думи се гарантира свобода на религиите и равни граждански права за мюсюлманите и за немюсюлманите в Османската империя. Затова периодът на Българското възраждане може да се раздели на два подпериода – преди и след Кримската война. Първият подпериод се характеризира с бавно и постепенно развитие, а основната дейност е в полето на просветата. През 1824 г. д-р Петър Берон издава своя „Буквар с различни поучения“, с който се полага началото на модерното образование в българското общество.

       Във втория период, през 60-те и 70-те години на XIX в., гражданската и културната активност достигат своята кулминация. Призната е със султански ферман от 1870 г. независимата българска църква, разгръща се революционна борба, създава се богата в жанрово и в тематично отношение художествена литература.

       С оглед на конкретните цели, които си поставя, Българското възраждане се дели на три етапа: просвета и икономическо замогване, църковна независимост, политическо освобождение. Тези три етапа могат да следват един след друг, могат и да протичат паралелно. В Късното възраждане има оживени дискусии коя от целите трябва да стои на първо място.

       Терминът „Възраждане“ се налага сравнително късно, в началото на ХХ в. Самите възрожденски дейци са използвали тази дума, за да опишат своето време, но наред с нея са употребявали и думи като „пробуждане“. Всъщност в някои историографски съчинения от първата половина на ХХ в. периодът е наречен именно „Пробуда“.
       През нашето Възраждане се изгражда една картина за света и мястото на българите в него, където ключовият образ е Сънят. Българинът трябва да бъде пробуден. Изгражда се верига от противопоставяния, които залягат в основата на мисленето на възрожденците.

       Под „сън“ първоначално се разбира невежество, липса на разум, неразвитост. Пътят на пробуждането минава през просветата – ограмотяване, даване на знания, култивиране на разума. В Късното възраждане сънят става символ на „робството“, т.е. на липсващата политическа свобода. Сега вече пробуждането означава започване на борба за освобождение. Емблематични са стиховете на Добри Чинтулов от стихотворението „Стани, стани, юнак балкански“ от средата на 40-те години на XIX в.:

Стани, стани, юнак балкански,
от сън дълбок се събуди,
срещу народа отомански
ти българите поведи.

       Самата дума „робство“ се появява във възрожденската култура, за да обозначи състоянието на българите под османско владичество. Ако за някои от възрожденците робството се изразява в липсата на политическа свобода, за други българинът е роб, но по-скоро на невежеството, защото му липсват знания и разум, с които да устрои по по-добър начин живота си.

       Културни и политически предпоставки
       Защо Възраждането се развива през XIX в., а не по-рано или по-късно? Отговора на този въпрос трябва да търсим в процесите, обхванали Османската империя в края на XVIII и първата половина на ХIХ в. По това време икономическото, политическото и културното влияние на развитите европейски страни (Великите сили) започва все по-силно да се усеща в империята на султана. Османската власт не може да спре нито икономическия обмен, нито притока на идеи, идващи от навлязлата в Модерната епоха Европа. Османските владетели започват процес на реформи, които трябва да доближат Османската империя до модерните европейски държави. Целта на реформите е въвеждането на модерна администрация и армия, от една страна, а от друга – интегриране на подчинените народи, на които се дават известни граждански и религиозни свободи. Реформите са непоследователни и неособено успешни, но създават условия за висока политическа активност сред народностите, населяващи империята. Засилват се движенията за национално самоопределение на гърците, сърбите, българите и други, а между националните движения възниква съперничество и враждебност. През по-голямата част от Възраждането например българските възрожденци се борят с гръцките опити за асимилация и доминация. Стабилизирането на Османската държава пък допринася за икономическото укрепване на българите. Възрожденският българин е предприемчив, политически активен, отворен към света човек.

       Националният образ на света
       За да накара българския народ да осъзнае себе си като единна духовна общност с общ произход и общо бъдеще, литературата през Възраждането изгражда един устойчив образ на родния свят. Основополагаща в него е опозицията „родно – чуждо“:

       Родното има своите както времеви, така и пространствени измерения. За да „събуди“ българския човек за нов живот, възрожденската литература го поставя в общо, единно за цялата общност, време и пространство. Ролята на свързващ елемент играе словото. Българският език е свръхценност за възрожденците, защото той свързва както миналото и настоящето, така и различните географски места, населени с българи.
       Интересът към миналото, към собствената история е много важен аспект от възрожденското мислене. Неслучайно за начало на Възраждането се приема Паисиевата „История“. Историческите съчинения, а към тях по-късно се добавят и стихотворения, повести и драми на историческа тематика, откриват корените на националната общност назад в миналото. Славното минало вдъхва гордост, която укрепва националното самочувствие. В същото време в миналото се търсят поуки, които са валидни за настоящето – например необходимостта от единство. (Тази тематика се разгръща в известната историческа драма „Иванко, убиецът на Асеня“ на Васил Друмев от 1872 г.)

       Образът на общото, единно родно пространство се изгражда по два начина. Първо, възрожденската литература непрекъснато назовава българското чрез топоними – имена на реки, планини, върхове. По онова време българското няма ясни граници, затова то се обозначава чрез имената на Балкана, Дунава, Пирин и т.н. Вторият начин е представянето на родината като Дом. Родното пространство е домът на всички българи, също като семейния дом, който приютява членовете на семейството. Масово разпространение през Възраждането получават обръщенията „братя“ и „брате“, които скрито внушават, че българите са „една кръв“. В същата посока функционира и представянето на Родината като майка.

       Домът и човекът в литературата на Българското възраждане
       Във възрожденската литература Домът е централен образ, който е натоварен със силно емоционално съдържание. Той (т.е. родината) е единственото място, където човек може да бъде щастлив. Човекът е себе си единствено когато е сред своите. Затова и литературата поставя като свой основен проблем застрашената връзка между Човека и Дома. Тази застрашеност се проявява в различни варианти. Първо, Домът може да загуби защитната си сила, да бъде опустошен от външно нападение, а човекът – отвлечен в плен, отведен в чуждото пространство. Този сюжет се разработва в редица възрожденски текстове, включително в първата българска повест „Нещастна фамилия“ на Васил Друмев. Злощастната съдба на „грабнатите“ от дома им беззащитни девойки и деца се среща в множество текстове и е имала силно емоционално въздействие върху тогавашните читатели.
       Вторият тип застрашаване на Дома е „съблазняването“. При него човекът не е отвлечен насила, а бива изкушен с образа на един по-охолен и свободен живот, който всъщност се оказва измама. Като цяло темата за „съблазняването“, т.е. за гибелността на фалшивите ценности, е централна за Възраждането. (Още Паисий гневно пише: „Ти, българино, не се мами („не прельщайся“), знай своя род и език“.) Опитите за „съблазняване“, което ще доведе до напускане на Дома и загуба на българския характер, са тема на едни от най-известните възрожденски произведения като комедията „Криворазбраната цивилизация“ (1871 г.) на Добри Войников и поемата „Изворът на Белоногата“ (1873 г.) на Петко Славейков.
       Третият тип разкъсване на връзката между Човека и Дома е напускането на родното място като съзнателен избор на пътя на учението или борбата. Героят тръгва на път, защото е осъзнал, че задържането в родното (в условията на „робството“) пречи за осъществяването му като свободна личност. Напускането на Дома е белязано с драматизъм. В него обаче се съдържа и надеждата за бъдещото завръщане, когато Домът и близките ще бъдат свободни. Тази тема е по сложен и въздействащ начин разработена в редица стихотворения на Христо Ботев (Например „На прощаване“).

       Бунтът и саможертвата
       Постепенно в Късното възраждане се налага темата за революционната борба и на преден план излиза образът на героя, готов да пожертва себе си за народната свобода. Темата за бунта срещу потисниците се появява първо в стихотворенията на Добри Чинтулов, писани през 40-те, но разпространявани като песни, изпълнявани, без да се знае техният автор. Разгърнатият образ на новия тип герой е въведен в поемата „Горски пътник“ (1857 г.) на Георги Раковски и в разказа „Войвода“ на Любен Каравелов (1860 г.). Пълното разгръщане на образа на героя се осъществява в поезията на Христо Ботев.

       Възраждане и литературно развитие
       Тъй като Възраждането е период на формиране на национално съзнание, ролята на писаното слово и в частност на литературата е била изключително важна. Книжовността през Възраждането има познавателна и дидактична функция, т.е. насочена е към това да просвещава и възпитава обществото. Просвещаването се осъществява чрез информиране, даване на знания за различни области на живота, а възпитанието – чрез напътстващи примери, било то положителни или отрицателни. Литературата е призвана да служи на обществените нужди. Едва към края на периода литературата започва да се превръща в самостоятелна сфера и се появяват представите за художествена условност и естетическа ценност. Освобождаването на литературата от дидактичните функции настъпва окончателно едва в периода след Освобождението.
       В областта на прозата през Ранното възраждане доминират научните и научнопопулярните съчинения. Започва се с историографски трудове: освен Паисий Хилендарски и неговата „История славянобългарска“ тук трябва да се отбележат „Стематографията“ на Христофор Жефарович (1742 г.), в която за пръв път е изобразен лъвът като хералдически символ на българската държава, анонимната Зографска история (запазена в препис от 1785 г.) и „История в кратце о болгарском народе словенском“ (1792 г.) на Спиридон Габровски.
       Появява се и първият индивидуализиран герой в литературата – разказвачът от автобиографичното „Житие и страдания грешнаго Софрония“ на Софроний Врачански. („Житието…“, написано в началото на XIX в. , остава практически неизвестно на възрожденската публика до 1861 г., когато Раковски го публикува в своя вестник „Дунавски лебед“.)
       Голяма популярност през Възраждането имат географската книжнина – пътеписи, землеописания и др., сборниците с поучения и наставления. Развива се епистоларната култура – общуването чрез писма става важна част от духовния живот на възрожденския българин. Художествената литература се появява чак в края на 50-те години. Сред лирическите жанрове с особен интерес се приемат елегията, одата и поемата, а централният прозаически жанр е повестта.

       В областта на поезията първите опити за литература от нов тип са дидактични стихотворения, писани по конкретен повод и използващи усложнени похвати за въздействие, доста отдалечени от фолклора и разговорния език. Това е т.нар. даскалска поезия, създавана през 40-те години на XIX в., а и по-късно. На този етап творците са се стремели максимално да се отдалечат от фолклора, за да бъде разбрано от всички, че това е нов вид поезия – авторска. По-късно, под влияние на романтически идеи и търсене на национална отличителност в лирическите творби, поетите се обръщат към народната песен, мислена вече като естетическа ценност, а не просто свидетелство за езика, историята и културата на българите. Начало на този нов етап в поезията поставя Найден Геров с поемата си „Стоян и Рада“ (1845 г.).
       В Късното възраждане, паралелно с разгръщането на политическите борби, на преден план излиза поезията на граждански теми. Постепенно си пробиват път личните мотиви, изразяването на персонални чувства и състояния. „Лиризирането“ на възрожденската поезия е свързано най-вече с името на Петко Славейков. В поезията на Ботев реторическата и фолклорната, гражданската и личната традиция намират своя върховен синтез.

       Изключително популярна през Възраждането е сатирата. Тя намира израз както в поезията, така и в прозата (най-вече в повестите на Любен Каравелов и във фейлетоните). Сатирата е свързващото звено между публицистиката и художествената литература. Нейната популярност се обяснява с това, че възрожденските творци имат активна позиция към актуалните събития и чрез сатирата се опитват да критикуват и осмиват негативните явления. Чрез сатирата се бичуват всички онези слабости, които задържат обществения напредък или разединяват националната общност.

       Литературата на Възраждането и нейният европейски контекст
       Възраждането е период на културно пробуждане, което означава не само национално осъзнаване, но и съзнание за принадлежност към европейската култура. В такава ситуация е естествено образците да се търсят навън. Българската възрожденска култура се формира по пътя на сложното възприемане и приспособяване на идеи и нагласи, идващи от епохите и направленията, доминиращи в Европа през XVIII и XIX в.

1. Какви са времевите граници на Българското възраждане?
2. Какво съдържание се влага в образите на Съня и Пробуждането?
3. Какви са икономическите и политическите предпоставки за Възраждането?
4. По какъв начин се представя родното пространство във възрожденската литература?
5. Какво прави Дома централен образ във възрожденския модел за света?
6. Как се разглежда връзката между Човека и Дома в литературата на Възраждането?
7. Какво съдържание се влага в понятието „просвета“ през Възраждането?
8. В кои произведения се изгражда образът на новия герой, готов да пожертва живота си за отечеството?
9. Какви същностни черти на Българското възраждане го свързват с:
       • Ренесанса;
       • Просвещението;
       • романтизма;
       • реализма?

• Какво съдържание се влага в думите „роб“ и „робство“ от Ботев и в думите „вериги“ и „тиранство“ от Марко Балабанов?
• Какъв е пътят пред българския народ според двамата автори?
• Как е описан животът на българите в двата текста?
• Какво означава „внутрений человек“ в текста на Марко Балабанов?