„Градушка“, Пейо Яворов

„Една, че две, че три – усилни
и паметни години… Боже,
за някой грях ръце всесилни
подигна ти и нас наказа.
         Кой ли може
неволя клетнишка изказа,
макар че вчерашна се дума?
Да беше мор, да беше чума,
че в гроба гърло не гладува,
         ни жадува!
А то – градушка ни удари,
а то – порой ни мътен влече,
слана попари, засух беше –
в земята зърно се опече…“
          *
Но мина зима снеговита,
отиде пролет дъждовита
         и знойно лято позлати
         до вчера  широти.

Назрява вече тучна нива,
класец натегнал се привежда
и утешителка надежда
при труженик селяк отива.

Затопли радост на сърцето,
усмивка свърне на лицето,
          въздишка кротка, пръст до пръст,
          ръка набожно прави кръст:

„Да бъде тъй неделя още,
неделя пек и мирно време,
олекне ще и тежко бреме,
на мъките ни края “.

        *
        Додето сила има,
селяк без отдих труд се труди…
Почивка – ей я, би ще зима.
Сега – недремнал и се буди:
Не кръкнали петлите първи,
дори ни куче да залае –
на крак е той… – „Катран и върви,
бре, мъжо, взе ли от пазаря?“ Знае
невеста ранобудна – всичко
готово е, но пак ще пита,
че утре жетва е; самичко
сърце си знае как се стяга.
          И сърдита
за нещо тя на двора бяга
и пак завръща се в килеря,
тършува… „Днеска ще намеря
седмина още – чуеш жено? –
Хей, Ваньо, ставай, лентьо, стига!
Небето ето го червено,
че вече слънцето се дига,
добитъка те гладен чака“.
А Ваньо сънен се прозява
и зад  в полумрака
подал се, Сивчо го задява
с носа си влажен по вратлето.
„Хей, ставай! – вика пак бащата
отсреди двора, на колата
затракал гвоздей, – стига…“ Ето
в съседен двор се дига врява,
там някой люто се ругае.
Наблизо татък чук играе
и наковалнята отпява.
А  полъхва леко
и звън от хлопки издалеко
донася в село; стадо блее…
Навсякъде живот захваща.
И ето вече слънце грее
и на земята огън праща.

          *
Преваля пладня. Задух страшен.
И всеки дигне взор уплашен,
с ръкав избрише си челото
и дълго гледа към небото.
А то е сиво, мъгловито.
И слънцето жълтей сърдито:
от юг бухлат се облак дига,
пълзи и вече го настига.
По-доле вирнали главите
и други… Знак е – чуй петлите!
А гъски около реката
защо, размахали крилата,
и те са глупи закрещели,
какво ли са орали, сели?

          *
Върни се, облако неверен,
почакай, пакостнико черен,
неделя, две… ела тогази,
страшилище! А облак лази,
расте и вий снага космата,
засланя слънце; в небесата
тъмней зловещо… Милост няма!
И дебне пак беда голяма.
На завет всичко се прибира,
сърцето тръпне, в страх примира,
че горе – дим и адски тътен.
Вихрушка, прах… Ей свода мътен,
продран запалва се – и блясък –
и още – пак – о боже!… Трясък
оглася планини, полета –
земя трепери… Град! – парчета –
         яйце и орех… Спри… Недей…
         Труд кървав, боже, пожалей!

         *
Но свърши. Тихо гръм последен
заглъхва негде надалече
и  след стадо – вихър леден
подгоня облаците вече.
А ето слънцето огряло
тъжовно гледа върволица
от стари, млади и дечица:
вън селото се мъкне цяло!
И всички емнали се боси,
с лица, мъртвешки посивели,
отиват, вечно зло ги гони
към ниви глухо опустели.
Че там жътварка бясна хала
просо, пшеница, ръж,  –
безредно, зрели и зелени,
и цвят-надежди е