Древната дефиниция за човека гласи: „Живо същество, разумно и смъртно“. Тя формулира същността на човека. Разумността и смъртността са две определящи свойства на човешката същност. Не всички същностни свойства и сили влизат в тази дефиниция. При човека такъв е например случаят с волята.
Разумността е способност на душата, а смъртността – характеристика на телесното. С въпросите за отношението душа – тяло се търсят обяснения за целостта на човека. Пряко свързана с това е темата за личностната му идентичност.

Понятието тяло обхваща цялата веществена структура на човека. То разграничава човека от околната среда, определя положението му във времето и пространството. То задава и структурата на сетивността. Растежът и старостта, физическата болка и боледуването също са негови прояви.

Душата се определя най-общо като принципа на жизнените движения и действия. Като главни душевни сили или „части“ се споменават растителната (вегетативната – свързаната с изхранването, растежа и възпроизводството), страстната (задаваща сетивността, емоциите и стремежите) и разумната. Така за душа се говори при всяко живо същество (растенията, животните, хората). Разумна душа се приписва само на човека. При него едни душевни сили се подчиняват на разума, други – не.

Още през древността като водещ се налага възгледът за невеществения характер на душата. Според Платон душата е невеществена и безсмъртна. Тя е независима от тялото и съществува преди неговата поява. Телесността се разглежда като възпираща душата в нейния порив към чисто умствен живот: тялото се тълкува като неин затвор. Душата се преражда в различни тела. В този смисъл тя не може да е уникално лична.
Аристотел схваща вече душата като принцип, който дава живот на всеки конкретен индивид. Той я определя като осъществяване на конкретното тяло. При него тя е вече индивидуализиращ принцип. Душата ръководи тялото. Тя води човека към неговата природна цел: към възможното за него съвършенство.
Заедно с това тя възпрепятства разпадането на организма. Душата, като формираща тялото, е неделима от него. Повечето нейни части умират заедно с тялото. Изключение прави само т.нар. активен ум или интелект. Той идва в човека „отвън“; независим е както от тялото, така и от душата. Той е безсмъртен и вечен. Неговото съхраняване не предполага обаче безсмъртие на отделните лица или техните души.
Едва християнското учение определя цялата душа като нетелесна безсмъртна същност и я обвързва изцяло с конкретния човек и неговата телесност. Душата се ражда заедно с тялото. Тя се съхранява след смъртта на човека, запазвайки обаче връзка с елементите на своето тяло. След възкресението това тяло, станало невеществено, „духовно“, се завръща в своята душа. Така се заявява нерушимата телесно-душевна идентичност на отделния човек.

От векове се търсят обяснения за начина на съчетаване на тези два „компонента“ в човека. Налице са както опити тялото да бъде сочено за по-малоценно, вторично спрямо душата, така и тя да бъде свеждана до телесното.
Новото време дълго следва радикалното Декартово различаване между душата и тялото. Докато душата е онова, което прави човека „мислещо нещо“, тялото го представя като „протяжно нещо“, т.е. нещо присъстващо в пространството. Връзката помежду им е съвсем крехка, поради което към тях се подхожда по различен начин.
Съвременната наука и най-вече медицината все по-убедено подлагат на съмнение необходимостта от разделни подходи към тях. Напротив, активно се потвърждават ученията, които очертават както разликите между природните характеристики на тялото и душата, така и тяхното неразривно единство.
Още Максим Изповедник (580 – 662) дефинира човека като една душевно-телесна същност, съставена от душа и тяло, които са две различни природи. Те възникват едновременно. Това именно прави оправдано говоренето за вида „човек“. Само така разбиран, човекът става обект на философията като „лично жизнено единство“, като „обект и субект на своя живот, тъй както той сам си е предмет и център“ (Хелмут Плеснер – 1892 – 1985).

същност – онова, което нещото е по природа; общото му с всички неща от неговия вид. Същността не е някакво абстрактно общо, имащо реалност в индивида. Същността е съвкупността от способностите и силите, свойствени за всеки вид. Те се осъществяват по начин, различен за всеки индивид от даден вид.

душа – двигателната сила на живия организъм; душата има неразумни и разумни способности, като последните са присъщи само на разумните същества; душата е в неразделна връзка с тялото.

тяло – веществената структура на всяко нещо в пространството; при живите същества то задава структурата на сетивността; процесите на растеж и стареене са свързани с характеристиките на тялото.

обект – предмет, към който са насочени вниманието, изследователският интерес; може да има, а може и да няма реално съществуване; в по-широк смисъл – всичко, за което можем да мислим или да говорим.

субект – който е носител на инициатива, активна страна в процеса на познание; който насочва вниманието; който осъзнава света и целенасочено му въздейства; остава свързан с обекта.

1. В каква зависимост са тялото и душата? Склонни ли сте да възприемате душата като по-значима за човека от тялото или обратното? Как би следвало да се интерпретира популярната фраза: „Здрав дух в здраво тяло.“?

2. Как се отнася към тялото си човек, който се радва на добро самочувствие и преобладаващо положително настроение?

3. А как се отнася към тялото си човек, който се подценява, страда от комплекси, не се харесва?

4. Как смятате, че човек в инвалиден стол преживява ограниченията на тялото си? Дайте пример за герой от книга или филм, чийто дух е превъзмогнал телесните ограничения.

В практиката често ни се налага да размишляваме върху същността на нещо и тогава се опитваме да дадем определение (от лат. „definitio“ – определение).
Дефиницията най-често е такова определение на нещото, което го описва по родов белег и видово различие. Дефиницията заявява, от една страна, рода на онова, което описва (напр. „живо същество“). В него се включват видoвете (напр. „бозайник“) чак до „най-видовите видове“, т.е. най-конкретните („котка“, „човек“ и т.н.). Вторият компонент на дефиницията са съществените характеристики на самия този вид, т.нар. видови различия. Те са същностни свойства.
Същностните се различават от съпътстващите свойства. Те могат да варират или даже да липсват, без от това индивидът, носител на същността, да престава да е това, което е. При човека такива са например ръстът и теглото, цветът на кожата, косата, очите и пр., даже полът, както показва съвременната медицина.
Свойствата, изказвани за субекта и зависими от него, са обобщени в съчинението „Категории“ на Аристотел в десет най-общи рода. Първата категория е субстанция (същност), за която се изказват останалите девет: количество, качество, отношение, време, място, положение, притежание, действие, претърпяване на въздействие.

Всеки път, когато пренебрегваме или забравяме за нашето тяло, то ни отвръща с болест, състояние на страдание и болка. Тогава спешно се налага да пием лекарства, да пазим строга диета. Извън това крайно състояние, ние се опитваме да контролираме и дисциплинираме нашето тяло, като спазваме определен хранителен и двигателен режим, спортуваме и постепенно увеличаваме натоварването, закаляваме го със студ или по друг начин. Всичко това в крайна сметка укрепва и нашия дух. Войникът например няма право на собственото си тяло, тъй като се подчинява на чужди заповеди. Неговото тяло се управлява отвън, а не отвътре. В историята на човечеството изобилстват примери за прилагани телесни изтезания за измъкване на показания, за физическа изолация и малтретиране, интерниране и буквално ликвидиране. Тяхната крайна цел безспорно е пречупване на духа. Наистина няма друго живо същество, което да е готово да понесе страдание и дори смърт заради възвишен идеал или вярност към другите.

Опитите за извеждането на душевното от телесното са най-видими в стремежа мисленето да бъде сведено до мозъка и неговите функции. Наистина няма мислене без мозък, но той пък е само телесното условие за съществуването на мисловните актове. Чисто мисловните процеси не са характеристика на веществото, образуващо мозъка. Един пример: няма клавирна соната без пиано, но пианото по никакъв начин не е клавирна соната и тя не следва пряко от него.

Въпроси:
1. Каква е разликата между произход и функционална зависимост, отнесено към тялото и душата?

2. Ако приемем, че душата и тялото са в някакъв смисъл съ-възможности, каква е динамиката на тяхната взаимна зависимост?

3. Възможно ли е мислене без мозък? А може ли мозъкът да мисли от само себе си?

Един от известните съвременни български философи Петър Петров (1947 – 1990) в своите философски миниатюри много живо описва значимостта на лекаря за него. „Той е този, който манипулира свободно с тялото ми, назначавайки за целта медикаменти и процедури с неизвестно на мен назначение. Лекарят е Бог, по отношение на който аз съм само Адам. Защото той знае тялото ми детайлно и отвътре (като творец), докато аз го знам само повърхностно и отвън (като творба). Това му позволява да прави с мен всичко, което аз си позволявам единствено с обектите от външния свят; той ме реже и съшива, както се реже и съшива кожена торба. След неговата интервенция аз започвам да чувствам тялото си по-чуждо от всякога... От този момент аз го и обиквам така, както прегрешилият заобичва греха.“