Във всекидневната реч думата „философия“ означава какво ли не: от някоя специална сръчност, през многословния брътвеж до познанието за първите причини на битието. Поради това от времето на Платон до днес философите предпочитат да започват разговора за своята наука с прякото значение на думата. На гръцки „философия“ означава буквално „любомъдрие“ – любов към мъдростта. Философията е стремеж към мъдрост.

Мъдър се нарича онзи, който винаги има принципно правилно решение относно природните и обществените процеси.
Аристотел (384 – 322 пр.Хр.) определя мъдростта като знание не за всяко нещо поотделно, а за началата и причините, от които е всичко останало в Космоса. Мъдростта е в непосредствено отношение към неизменното и вечното. Тя има „божествен характер“.
Човекът е обаче същество с начало и край, стремящо се към безкрайното. Той търси мъдростта със силата на разума. Затова, казва Платон (427 – 347 пр.Хр.), само хората философстват. Бог и животните – не. Единият, защото има пълнотата на знанието, другите – поради липса на разум.

Знанието се определя като резултат от целенасочено познавателно усилие, което е следствие от дейността на сетивата, паметта, въображението, разсъдъка и интелекта. То се формира чрез свързването на единици информация във все по-обемни комплекси. Единиците информация се организират в определен ред под действието на критерии, които го задават. Знанието се гради постепенно, в движение от вече познатото към непознатото.
Знанието се различава от мъдростта. То не е пряко познание за първите начала, а се постига постепенно. Има за предмет както по-общи, така и съвсем конкретни неща. Говори се за различни типове знание: мимолетно и трайно; теоретично и емпирично (опитно); логически изведено и интуитивно; експлицитно (осъзнато и подлежащо на словесно формулиране) и имплицитно (изразимо само в действието) и т.н. Натрупването и съхраняването на знание е основна черта на човешкото битие.

Как се определя дали едно знание е действително (истинно)? В европейската традиция определящи за това са законите на разума. Той е човешката способност, базирана на еднакви за всички закони и правила. Те именно се представят от логиката и т.нар. философия на езика.
Знанието не е мнение. Мнението е лична увереност в нещо. Знанието се проявява чрез аргументи и доказателства, убедителни и за останалите. То е възможно единствено като валидно за дадена общност (в идеал: за цялото човечество).

Човекът е същество телесно и разумно. Тялото задава неговата ограниченост във времето и пространството. Триизмерността на тялото и неговата преходност определят сетивния ни опит. Имануел Кант (1724 – 1804) показва, че самите представи за време и пространство се притежават преди всеки опит (априорно).
Още в Античността е забелязано, че разумът и умът не могат да бъдат сведени до тялото и имат собствени правила за действие. Те осъществяват способността за рефлексия – познавателното отношение към нещата. При него се образува размишлението: обхващането на действителността в мисли.
Човекът е най-сетне исторично същество. Той има история и живее в нея. Затова и мисленето му, и изразяването му имат историчен характер.
Мъдростта, към която философията се стреми по пътя на знанието, не е някаква свръхчовешка способност, а е с „дъх на човек“ (Йордан Радичков). Тя е „мъдрост по човешка мярка“, оставаща обаче задължително свързана с първите начала.

философия – гр. филò – обичам, правя някого приятел, и софия – мъдрост; обич, любов към мъдростта.
мъдрост – познаване на първите причини на битието; умствена насоченост към неизменното и вечното.
знание – процес на натрупване на истинни мисли и твърдения, които са взаимнообвързани и логически обосновани.
начало – гр. архе – понятие, използвано още от древните философи, за обозначаване на първия принцип, първоосновата, първопричината на всичко.
рефлексия – лат. рефлексио – отражение, размишление, мисъл, предизвикана от нещо външно или от вътрешни състояния (самопознание).
емпирия – от гр. – опит – непосредственият, най-вече сетивен опит, от нещата в света.
априори – от лат. – независимо от опита, преди опита.

1. Какво представлява според вас мъдростта? Дали е морално съвършенство, съвкупност от морални качества, опит, или познание?
2.  А каква е разликата между знание и мъдрост?

Не е сигурно кога възниква понятието „философия“ като означаване на стремежа към мъдростта (а не притежаването на самата мъдрост). Глаголът „философствам“ се ползва най-напред от историка Херодот, за да опише устрема към знание на атинския политик Солон. Питагор бил казвал, че само боговете имат мъдрост, а човекът може единствено да се стреми към нея. Едва при Платон в неговия диалог „Федър“ думите „философ“ и „философствам“ се срещат несъмнено в смисъла, приписван на Питагор.

Всичко достигнало до нас като разказ за Питагор и питагорейците е обгърнато с мистика заради особения им начин на живот и неговата невероятна осанка. На учениците се налагало да преминат през изпитание. Те прекарвали 5 години в мълчание и можели само да слушат Питагор, без да го виждат. След това се сдобивали с правото да влизат в дома му и да го виждат. Веднъж, когато се съблякъл, видели, че бедрото му е златно. Други твърдят, че когато преминавал през реката Нес, тя го приветствала. Питагорейците усилено се занимавали с математика и вярвали, че началата на математиката са начала на всички неща. Те смятали, че това, което е в основата на пораждането на всичко, са числата и числовите пропорции, техните съотношения и че от тях възниква хармонията. Този възглед те смятали за защитен и в аритметиката, и в геометрията, и в астрономията, и в музиката.

Такова е името на книгата на френския учен и писател Роже-Пол Дроа (София, 2007), издадена на множество езици в стохилядни тиражи, в която той се опитва да задоволи детското любопитство на дъщеря си и на един съвсем разбираем език да опише заниманията с философия като полезни и достъпни за всеки.
Предлагаме ви три откъса от книгата. Прочетете ги и се опитайте да отговорите на въпросите след тях.
„Най-просто ще е да кажем, че мъдрец е този, който е открил истински идеи, способни да ръководят живота му, и който е съумял напълно да ги приложи в съществуването си.“
„Философите не се интересуват от думите както поетите или романистите. Те не се опитват да построяват фрази, които ще са красиви или прочувствени, или изразителни. Стремят се към фрази, които изразяват идеите.“
„Философията е също така форма на размисъл върху речта, върху нейните механизми, върху нейните възможности и ограничения.“

Въпроси:
Сложно ли е постигането на мъдрост? Как философите си служат с думите? А как са стигнали до философията? Защо според вас древните философски идеи са все още актуални?

В един анекдот, включен в „Роман за Александър“, се разказва: Александър Велики водил със себе си група философи. Стигайки до Индия, той ги изпратил да изпитат качеството на тамошните философи. След срещата ги попитал как са индийските мъдреци. „Остави ги, казали гърците, само мълчат“. Попитал и индийците: „Не стават, казали те, много говорят“.