Авторът

     Христо Ботев е гениален български поет и революционер. Роден е в Калофер на 6 януари 1848 г. в семейството на учителя Ботьо Петков и Иванка Ботева. Начално училище завършва в родния си град, след което през 1863 г. отива да учи гимназия в Одеса (днешна Украйна). Известно време учителства в Задунаевка.
     През 1867 г. се завръща в Калофер, за да замести баща си в училището. Тогава е публикувано първото му стихотворение „Майце си“. Същата година, на 11 май, Ботев произнася по случай празника на светите братя Кирил и Методий пламенно слово, изпълнено с бунтарски настроения, след което трябва да напусне България.
     През есента заминава за Румъния. Там участва в дейността на българските емигранти, сближава се с Левски, развива активна журналистическа дейност. Издава в. „Дума на българските емигранти“, в. „Знаме“, хумористичния вестник „Будилник“. Когато избухва Априлското въстание, Ботев се връща в България, за да участва в бойните действия. През май 1876 г. като войвода той се качва със своята чета на кораба „Радецки“ и така преминават Дунав. Четниците слизат на българския бряг при Козлодуй и целуват родната земя. При сражение във Врачанския Балкан четата е разбита, а самият Ботев загива. 
     Най-известните произведения на Ботев са баладата „Хаджи Димитър“ (1873) и стихотворенията „До моето първо либе“ (1871), „На прощаване“ (1871), „Борба“ (1871), „Моята молитва“ (1873), „Обесването на Васил Левски“ (1875).

            Произведението

     „Хайдути“ е едно от първите произведения на Ботев. Останало е незавършено. Пълното му заглавие е „Хайдути. Баща и син“. Има свидетелства, че поетът е започнал да го пише още през 1866 г. в Одеса, когато е бил ученик в гимназията. За първи път е отпечатано през 1871 г.
     Според разкази на свидетели Ботев често рецитирал части от продължението на „Хайдути“ и другарите му го молели да седне и да го запише, но той все отлагал. В него се разказвало, че Чавдар ходил в „широка Русия“ на учение, изучил се, след което се върнал в селото си. Като видял как „турци и чорбаджии биели и мъчели сиромасите“, той упрекнал майка си, че го е изпратила да учи, а не го е оставила да стане хайдутин. После събрал страшна дружина и тръгнал да защитава народа си.
     „Хайдути“ е едно от произведенията на Ботев, в които най-силно се проявява въздействието, оказано от фолклорната традиция върху поезията му. Най-ясно личи влиянието на хайдушките народни песни.

     Сюжетът

     Замисленият сюжет на „Хайдути“ е осъществен само частично. Написани са само въведението и една основна част, която включва пряко представяне на героя, както и разговор между Чавдар и майка му.
     Въведението е написано като обръщение, което подканя „дядото“ да засвири с кавала, за да може народният певец да запее песента си за героите хайдути. Описани са както съдържанието на самата песен, така и начините, по които тя ще бъде възприета.
     Основната част започва с прослава на Чавдар войвода, след което е представена срещата между малкия Чавдар и майка му. От диалога между тях се разбира, че синът иска да отиде в дружината на баща си, известния хайдутин Петко Страшника. Разговорът между двамата е задушевен, предаден е с обич и топлота. Въпреки че вижданията и чувствата на сина и на майката са различни, между тях има пълно доверие. Накрая майката обещава, че ще пусне сина си при баща му в гората. Докато Чавдар бурно се радва, че ще отиде на хайдушкото сборище, тя е скръбна и ридае. Текстът прекъсва с думите за плача на майката.

     Героите

     Главен герой на творбата е Чавдар. Той е разкрит по два различни начина – чрез пряка възхвала във въведението и в основната част. Въведението съдържа обща характеристика на героя като хайдутин – страшен борец срещу турци и чорбаджии и закрилник на „клети сюрмаси“.
     Чавдар е представен и чрез песента, в която е изразена народната признателност. Възхвалата на хайдутина е всеобща („Да чуят моми и момци/ по сборове и по седенки/юнаци по планините,/и мъже в хладни механи“). Чавдар войвода е показан като национален герой. Чавдар е представен и в диалога с майка си. В думите, с които се обръща към нея, се проявява характерът му – неговата нетърпимост към личното унижение и към страданието на народа, както и решимостта му да бъде борец за справедливост.
     Важна роля в „Хайдути“ има и майката на Чавдар. Нейните вълнения, тревогата за съдбата на чедото ѝ и силата на майчината любов служат като контрастен фон на решимостта на Чавдар да поеме пътя на борбата. Драмата на майката е в това, че – от една страна – тя е възпитала сина си да не се примирява с несправедливостта, а същевременно иска да го възпре в желанието му да стане хайдутин. Ролята на майката е важна и с това, че именно тя е връзката между баща и син, тя е тази, която прави възможна приемствеността между двете поколения.

     Темите

    Основна в творбата е темата за свободата – както лична, така и обща, народна. За малкия Чавдар личната свобода означава незачитане на потискащата чужда воля и противопоставяне на унижението и на бездействието. Народната свобода се осъзнава като отхвърляне на чорбаджийския гнет и на чуждото потисничество (от турците).
     Тясно свързана с идеята за свободата е и темата за личния избор. За Чавдар постигането на свободата е резултат на трудно решение. При него се борят свободолюбивият порив, който го тегли към гората, при дружината на героичния баща, и жалостта към майката, чиято тревога отеква в неговото сърце.
     Изключително важна е и темата за песента. В поезията на Ботев тази тема се явява като основна. В много негови стихотворения се говори за песен и за пеене.
     В „Хайдути“ песента играе огромна роля. Тя е възможност за възхвала на достойните (на хайдутите и на борците за народна свобода) и е средство да се запази памет за националните герои, за най-значителното в националната история („Кой не знае Чавдар войвода, кой не е слушал за него...“).
     Песента обединява територията на поробената родина („Затуй му пее песента / на Странджа баир гората, на Ирин-Пирин тревата; / меден им кавал приглаша / от Цариграда до Сръбско / и с ясен ми глас жътварка / от Бяло море до Дунав – / по румелийски полета... Да чуят моми и момци / по сборове и по седенки, / юнаци по планините / и мъже в хладни механи...“). Песента е израз на свободолюбие и лична сила – народният певец бяга от тъгата на робския живот в пеенето („пък ще си викна песента!“). Песента е и лечителка на душевните страдания („Тъжно ми й, дядо, жално ми й, / ала засвири – не бой се – / аз нося сърце юнашко… и тъгата ми ще мине, / тъгата, дядо, от сърце“).

     Пространството

     Песента за известността на Чавдар обхваща цялото родно пространство, представено както вертикално (с противопоставяне по оста високо – ниско на планини и полета, на гори и долове), така и хоризонтално (по осите север – юг и изток – запад: Дунав – Бяло море; Цариград – Сърбия).
     Към природното, териториално определено пространство се прибавя и човешкото – сборовете и седенките с моми и момци; механите, където се събират мъжете; планините, където бродят юнаците. Националното пространство се представя като единство на територия и народно присъствие.